сътворяване на живот – част III

Двайсет и осма седмица

Колкото и да не е за вярване, започвам нещо като истинска работа чак в началото на седмия си месец. По това време някои бременни приключват със своята. Ще работя като бариста в ново кафене, което отваря в града местният център за майки и деца. Тази седмица главната ми цел е да се науча да правя хубава млечна пяна. Нещо, което не ми се отдава съвсем в началото.

С. ми идва на гости заедно с мъжа и детето си точно преди Великден. Меся пробен козунак по чешка рецепта в нейна чест, но и той не ми се отдава съвсем. Ще стане на втория път. (Всичко все някога започва да се получава.) Боядисвам яйца с бои от растения. Не мога да спра да мисля как това е последният път, в който го правя като не-майка. Как другата година малкият ми син може би ще участва по свой начин в този ритуал.

Вече се чудя кога коремът ми ще започне истински да расте. Все още закопчавам без проблем пролетното си яке и любимата си розова риза. Старая се да вярвам, че всичко е добре щом се чувствам добре и все пак ме преследва мисълта, че бебето е много малко и не се развива както трябва. Нямам търпение до следващия си преглед, когато ще помоля да проверят приблизителното му тегло на ултразвука. С. ми казва да не се притеснявам и че от седмия месец нататък започва истинското „коремеене”. Това го слушам още от четвъртия месец… но пък най-накрая ще се окаже вярно.

Двайсет и девета седмица

Колкото и съвсем да не е за вярване, започвам още една работа. Този път от вкъщи. Отнема ми най-много време от всичко останало, с което се занимавам, но по някакъв начин успявам да вместя и кафенето, и писането на детски книжки и уроците по английски. За първи път започвам да се страхувам истински от преждевременно раждане и то не от страх за бебето, а от глупав страх да не успея да си свърша работата.

В крайна сметка не се оказва толкова трудно. Притеснявам се само, че не мога да обръщам достатъчно внимание на бебето. Повече заради него, отколкото заради собственото си спокойствие решавам да въведа поне един Дзен принцип на примитивно ниво в живота си – да се храня без да гледам или чета нещо в същото време. Това е нещо ново за мен, което си мисля, че ще ми помогне да успокоявам малко съзнанието си между всичките работи и да се обръщам вътрешно към бебето. Разбира се, не се получава. Докато ям, мозъкът ми работи на 100 процента и анализира всичко останало, но не и текстурата и вкуса на храната и начина, по който влияе благотворно на растящия в мен живот. Е, поне опитах.

Трийсета седмица

Започвам да чета книга, която за първи път ме запознава с технологията и изкуството на раждането. „A Guide to Childbirth” на Айна Мей. Дори не подозирам колко голямо влияние ще има върху мен и начина, по който ще приема раждането. Факт е, че много скоро след започването на книгата, започвам не само да притъпявам страха си към него… но и да го очаквам. Да искам да го преживея – напълно, неподправено, неасистирано. Сурово.

Разбирам, че тялото ми е напълно подготвено за него и повечето усложнения са дело на обстановката и отношението на хората, подпомагащи раждането. Книгата ми повлиява толкова силно, че дори не желая да обсъждам раждането с хора, които познавам и вече са преминали през него. Нещо в нея ми дава увереност, че, докоснала се до това познание, знам нещо повече от тях и няма да преживея ужасните болки, които описват. Вътрешно дори леко ги упреквам, че гледат на раждането като на някакво изпитание, в което е важен само резултатът, но не и процесът. Осъзнавам, че им звуча наивно. „Горкичката… нищо не знае. Какви само работи си представя.” Започвам да ненавиждам думи като: „Накрая, като ти дадат бебето, ще забравиш за всичко.” Но аз не искам да го забравям! Искам да го изживея осъзнато, да премина през тази буря, не като неуспешно се боря с вълните, а като ги обяздя.

Увереността ми ще бъде разколебана. Но не още.

Трийсет и първа седмица

Вървя на път за курса по чешки и усещам тялото си по някакъв странен начин. Леко ми е неудобно. Интересното е, че ми отнема известно време, докато разбера откъде идва неудобството. Ами да… от корема. Гледам се по витрините на магазините. Някак неусетно съм се сдобила с истински корем. Най-накрая. Сигурно ще прозвучи странно на всички, които са (били) бременни, но го приветствам с радост. Толкова време чаках най-накрая нещо да започне да ми пречи, да ми тежи, да ми закрива гледката към краката, по дяволите, да ме накара да изглеждам бременна в очите на другите. Най-накрая го получих. И чувството е хубаво.

Гледам се в огледалото вкъщи и сякаш за първи път в живота си харесвам тялото си. Колко е странно, че в точно такъв момент. Не си ли мечтаят всички жени за слаби тела и плоски кореми? Растящият ми корем обаче ме изпълва с гордост. Красив ми е. Някак много естествен. И в същото време магичен. Удивлява ме как расте неусетно и плавно. Преди време си представях, че като съм бременна ще следя отблизо растящия си корем, като го снимам. Е, не го правя. Всъщност, възможно е до края на бременността си да нямам нито една добре направена снимка. И това в дом с около десет фотоапарата…

Един ден, също така внезапно, виждам за първи път дългоочакваната linea nigra. Съвсем бледа, но там. Още една несъвършеност, един „белег”, който приветствам. Линията, която очертава отгоре надолу корема ми, сякаш е потвърждение, че всичко е точно както трябва да бъде.

В края на седмицата най-накрая успявам да видя бебето на ултразвук. Изглежда точно толкова голямо, колкото трябва да бъде. Както всеки път закрива очите си с ръчички. Заема много по-голямо пространство в дома си, откогато и да било преди. Когато залепвам снимките в дневника му, се връщам към тези от Нова година. Там има толкова много място – домът му е една голяма черна дупка и то сякаш от страх се държи само в единия й край. А сега я заема почти изцяло. Удивително е.

Вече няма ни най-малко съмнение, че е момченце. Почти всички части на тялото му се виждат неясни, освен една – добре оформена двойна „торбичка”. J Някои части на тялото определено знаят как да излизат по-добре на екран.

Трийсет и трета – трийсет и четвърта седмица

За първи път успявам да „уловя” движението му. Досега само го чувствах как прави нещо в мен, но вече успявам и да видя изпъкващата и после прибираща се обратно кожа. Някои майки ми казват, че ще го усещам все по-слабо и по-слабо, защото няма място за движения. Няма такова нещо при мен. С всеки ден движенията стават все по-ясни, силни и отчетливи. Много повече, когато седя или спя на една страна. Почти никакви, когато вървя или стоя права дълго време. Независимо, че е още вътре в мен, вече ме управлява – кара ме да лежа както той иска, защото иначе полудява. Но в същото време насоча ли вниманието си към движенията му спира. Същото прави и когато баща му си сложи ръката на корема ми. Явно си е своенравен, „още от малък”. J

Виждам още една промяна в себе си. От самото начало на бременността моментът на раждането – на поемането на бебето в обятията – ме разплаква. Отдавам го единствено на хормоните. Вярвам, че жена, която не е бременна или майка, може да гледа подобни сцени без да бъде обладана от това странно внезапно чувство на… дори не знам на какво. Може би някакво инстинктивно щастие, което е неуловимо с думи. Сега обаче в мен се появява и друго майчинско чувство – на тъга при вида на страдащи деца. На сирачета, на малки работници, които вместо да си играят и да тичат волно, се превиват под чували, пълни с дори не искам да знам какво. На деца без топлина. Никога не съм била безчувствена към страдащите деца, но сега чувството ми за тъга и несправедливост е в пъти по-силна. Отдавам го също на хормоните.

Трийсет и пета седмица

С реалността никога не сме се разбирали особено добре. Най-добрият пример в досегашният ми живот е сватбата ми. Тя за малко не пропадна в пропастта между това, което беше в главата ми и реално възможното. Сега същото се случва с представата ми за раждането.

Първата поява на реалността на сцената на моите дирижирани представи идва с раждането на сестра ми. Човекът, с когото четяхме книгата на Айна Мей и си представяхме какви ли не хубави неща, свързани с този момент. С която в последните дни преди да роди дори обсъждахме как трябва да преведем книгите на Мей на български, за да могат и жените у нас да знаят колко възпрепятстващи раждането са болниците. И може би с това знание заедно да променим нещо.

Не че нейното раждане не е минало добре. Просто част от нещата, които чувам – разкъсване, инжектиране на окситоцин, неудържима болка – пробиват балона на моите представи и той бавно започва да издиша. Сякаш фактът, че сестра ми – една от „посветените” – не е имала напълно неасистирано раждане без никакви физически последствия започва да подрива вярата ми точно в такова раждане.

При втората си поява на сцената, реалността изземва главната роля от представите ми. Отивам в болницата в Усти над Орлице, където ще раждам. Организирана е обиколка на родилното отделение и запознаване с всички процедури. Сама съм, Лукаш е на работа и не може да дойде с мен, чувствам се несигурна, защото повечето от останалите жени са с мъжете си и защото съм чужденка. Сестрите говорят страшно бързо, сякаш имат неотложна работа (вероятно имат) и нямат чак толкова време за нас. Показват ни стаите и след това ни запознават с етапите на раждането и с процедурите в болницата.

Съвсем забравям колко хубаво е всъщност да има подобна предварителна обиколка. Да има възможност да задаваш въпроси и дори да обсъдиш плана си за раждане с лекар. Колко хубаво е всъщност, че в тази болница не те делят от бебето и то може да е постоянно с теб, още от мига на раждането си. И все пак припряността на сестрите, бялата стерилност на всичко наоколо, неясните процедури на стимулиране на раждането „ако трае твърде дълго” ме изпълват с тревога. Не със страх, а по-скоро с тревога, че раждането няма да бъде преживяването, за което се подготвях. Че няма как да изживея болката по красив начин, заобиколена от тези бели стени и от сестри, които вероятно няма да ме милват по лицето, да се шегуват с мен и да ме убеждават, че мога и сама, а които просто ще следват процедурите. Превръщайки ме в поредната родилка (никога не съм харесвала тази българска дума, звучи ми подривно). Вкарвайки неповторимото ми изживяване в рамки. Не подпомагайки, а управлявайки раждането ми.

Толкова съм сломена духом, че, стигайки до гарата и изваждайки четеца си, не мога повече да се накарам да чета другата книга на Айна Мей, която имам – Spiritual Midwifery. Имам чувството, че само ще ме накара да се чувствам още по-зле от факта, че ще раждам в болница. Това е. Признавам си го. Вътрешно не искам да раждам в болница. Искам да родя у дома. Защото за първи път в живота си усетих, че искам да имам дете, когато прочетох история за домашно раждане. Защото като цяло мразя болници. И защото винаги искам важните моменти в живота ми да не се вписват в общоприетите стандарти. Както сватбата ми на див плаж, с церемония, която водихме сами. Както не исках някой да вземе думите ми и да ме остави само с „избора” да кажа „Да”, така и не искам някой да ускори раждането ми или да ме кара да прекарам няколко дни в болница без да съм болна (евентуално).

Ще ми трябват няколко часа себеуспокояване, докато стигна до извода, че обиколката на болницата е била хубаво нещо. Че предварителното излизане на реалността на сцената на моето раждане ще предотврати внезапната й, неочаквана поява в края на действието – по време на същинското раждане. В крайна сметка, дори всички упражения, хипнораждания, визуализации, медитации не могат да ни подготвят за това, което ще преживеем. Не могат да ни спасят от внезапна нужда от секцио. А и, колкото и да звуча като онези майки, които не исках да слушам, най-важното наистина е накрая да поемеш детето си. И то да е добре. И ти да си добре.

Колкото по-дълбоко приема това, толкова по-малък ще е шансът реалността да ме изненада с трагичен за представите ми край.

И нещо друго. Раждането наистина е (само) като сватбата. Само едно събитие. Само един наситен миг. Животът след сватбата е много по-важен. Животът след раждането е много по-важен. Сватбата на див плаж не ти гарантира щастлив семеен живот. Напълно естественото раждане не ти гарантира, че ще си идеален родител.

През цялото време съм се фокусирала върху грешните неща. Сега продължавам напред, еднакво подготвяйки се за раждането и за след това. Готова да приема реалността такава, каквато е. Първо да я разбера и да я изживея. И тогава, добре запозната с нея, да я променя. Ако трябва. И ако мога.

Трийсет и шеста седмица

Лежа в стерилно бялата стая. От време на време сестрата влиза и намества онази част от апарата, която улавя сърдечните тонове на детето. Иначе сме само двамата. Аз и неговото сърце. Толкова е бързо. Звучи ми като парен влак, шеметно понесъл се по релсите. Понякога се губи напълно, докато бебето се движи вътре в мен. После пак се появява, първо тихо и после пак силно и бързо. Толкова много живот в това мъничко сърце!

Трийсет и седма седмица

Коремът ми вече е първото нещо, което забелязват хората. Не ми правят място в обществения транспорт, защото не се налага. Но ми отстъпват място на касата в супермаркета, защото съм „красна маминка”. Колко хубаво.

Пера, гладя и подреждам пелени и дрехи. Харесва ми да имам време да се занимавам с тях. Сигурно съвсем скоро ще се превърнат просто в рутина, не просто не вълнуваща, но и изтощаваща. Но дотогава мога да се радвам на това колко малки са дрешките и чорапките и колко са чисти пелените.

Започвам да се чувствам странно, но не знам дали е от предстоящото раждане. Не мога да седя продължително време. Одеялото върху стола ми за работа не помага – непрекъснато ми е неудобно, макар че болка (все още) няма. Тотално съм изгубила апетита си. Единственият начин да ми се прияде нещо е да започна да ям. Единственото нещо, което ме привлича като ядене са плодовете и прясното мляко с какаови топчета или корнфлейкс (нещо, което от около две седмици ям всеки ден). Единственото време, в което ми е удобно, е когато се разхождам или правя нещо на крака.

А бебето е по-дейно отвсякога. Коремът ми е като една опъната сфера – като млада планета, разтърсвана от земетресения. С пулсиращо ядро и танцуващи тектонски плочи.

Ако само тези движения ми се струват като „сътворението”, какво ли ще бъде раждането?

Скоро ще разбера.

Трийсет и девета седмица

Това е най-трудният период от цялата ми бременност, може би…

Ставам твърде чувствителна и неспокойна. Напълно се разпилявам. Плача.

Трудно ми е да си спомня причината за първия ни спор с Лукаш. Ще помня само как седя на пода, облегната на гардероба, а той лежи на краката ми. Как двамата мълчим, защото не можем да намерим правилните думи. Всичко ми се струва безсмислено. Цялата посока, в която е поел животът ми.

Ще имам два дни почивка преди следващия такъв спор. Този път помня причината.

Четирийсета седмица

Приливи – отливи. Приливи – отливи. Винаги сме били така. Затова сватбата ни бе на плажа. Не владеем хармонията. Прилив и отлив – искам да усещам този страшен ритъм на живота в утробата си. Вече жадувам за болката. Терминът ми идва и отминава, но водите в мен са спокойни.

Само водите, заключени в своя мехур, все още даващи живот на детето ни. Но всичко друго в мен е буря. Ставам още по-неспокойна, още по-чувствителна. Този път над всичко тегне страхът, че няма време. Че вече съм минала финалната права, но състезанието не е свършило. И аз стоя след нея, объркана, и се чудя какво да правя. Не виждам пътя, по който бих искала да поема. Близо до мен стоят лекарите, готови да ми начертаят алтернативен път, само да им кажа „да”. Знам, че не ми мислят злото. Знам, че искат да завърша състезанието и то успешно. Не знам дали пътят, който искам аз, не е просто забулен в мъгла… не е на броени часове от това да ми се разкрие. Не знам, но все още го вярвам.

Все още имам малко време да изчакам мъглата.

Може би тревогата ми е добър знак. Обзема ме толкова силно, че внезапно изпитвам остра нужда от това да бъда оставена сама, да не говоря дори с приятелите си. Колкото и да ги обичам, не ги искам някъде край същата тази финална права. Искам да съм сама с мъглата. Гласовете им само ме объркват още повече. Дали това не е инстинктът на раждащото животно, което се крие от всички? Дано!

Дали не е инстинкт и това, че днес (6 юли) започвам деня си с това, че изчиствам банята още преди да закуся? Че всеки косъм или боклук по плочките ме изпълва с ужас? После изчиствам кухнята. После и спалнята. Не знам. Може би ми се иска да е предродилният инстинкт за чистене. Само да ми се иска. Но поне чистенето ми помага. Дава ми някаква друга цел за деня от тази да потискам мрачните си мисли.

Днес ми е по-лесно да съм сама пред мъглата.

Днес. Може би не утре. Днес съм между финалната права и мъглата, но не мисля за това какво има зад нея. Просто съм тук. Сега. По-скоро чакам, отколкото очаквам. И се радвам, че до мен няма никого. (Освен лекарите, те са там, на мое разположение, това, че не ги виждам в периферното си зрение не означава, че няма да се отзоват веднага щом ги повикам.)

Това се случва в съзнанието ми. Иначе чистя. Превеждам. Ходя на разходки. Чета книга. Гледам How I Met Your Mother. Готвя. Играя карти с родителите на Лукаш.

И чакам мъглата да се вдигне.

Дните идват и отминават. Нищо не се случва. Хващам се като удавник за всяко нещо, за което казват, че предизвиква началото на раждането.

Вървя по пустата улица и вдишвам дълбоко буреносния въздух. Попивам светлината на светкавиците и хладния дъжд. Сядам на стол пред отворения прозорец и просто дишам с бурята.

Нищо.

Вървя десет километра. На следващия ден тръгвам пак. После пак. Нося тежки неща по стълбите. Опитвам се да не седя много на едно място.

Нищо.

С Лукаш отиваме за една вечер на скаутски лагер. Вярвам, че карането по малки междуселски пътища и спането навън ще предизвикат някаква промяна.

Нищо.

Нова буря. С Лукаш вървим точно срещу нея, после бягаме от нея и накрая се връщаме, с колата. Паркираме на един хълм, отваряме леко прозорците, да влезе вътре миризмата й и заспиваме под барабаненето на дъжда.

Нищо.

Сдобивам се със саксия с босилек. Пробвам ужасно лютия домашен чили сос на един приятел на Лукаш.

Нищо.

Гледам към пълната луна през воала й от облаци и й се моля да ми помогне да изпълня това, за което би трябвало да е създадено тялото ми, сама.

Засега нищо.

Взимам си гореща вана. Едва я издържам в топлата лятна нощ. Единственото нещо, което чувствам след нея е силно биещо сърце и прилошаване.

Ни. Що.

Ами нищо тогава.

На шестия ден от термина си се събуждам и намерението ми да правя всичко възможно да предизвикам раждането по естествен път се е стопило наполовина. От другата страна на везната стои нещо – или примирението, или вярата, че колкото по-малко се мъча, толкова по-лесно ще стане. Засега везната е в напълно хоризонтално положение.

Започвам сама да се питам: толкова ли е важно как ще родиш? Нима сама не бе стигнала до извода, че видът раждане не определя вида майчинство (поне от психологична гледна точка, не от биологическа)? Но после отговорът идва сам: не става въпрос за това каква майка ще съм. Става въпрос за това, че тялото ми или не може, или няма да му бъде позволено, да завърши успешно и естествено бременността. Ще я завърши, с това ще му помогнат, лекарите на крачка отвъд периферното ми зрение.

Но на края на състезанието ще стане ясно, че състезателката е била на допинг. Не по свое желание. Само поради факта, че не се вписва в стандарта. Или пък, че просто тялото й не работи. И на всички ще им е ясно – никой няма да я санкционира. Напротив, ще я потупат по рамото, ще я утешат, ще й кажат, че е направила най-доброто, което е можала. Но тя ще знае, че не е. Най-важното – ще й връчат наградата. И тя ще е толкова щастлива, че сигурно ще забрави за самото състезание. Или пък не. Или състезанието ще влезе в кутийката с нагарчащи спомени, която тя сама ще отваря в бъдеще, сякаш, за да се самонаказва. (Или пък за да се опитва да прости – на себе си, на обстоятелствата, на нещо.)

Четирийсет и първа седмица

1 ден преди индукцията

Днес, докато си взимам душ и с огорчение усещам как сравнително редовните „лъжливи контракции”, както ги наричам, от вчера напълно са изчезнали през нощта, ми идва наум едно сравнение.

Мисля си за това как ще отидем утре в болницата, как ще мога да мисля нормално, защото няма да съм по средата на раждането и заливана на всеки пет минути от мощна контракция, как спокойно ще предам документите, как ще ме прегледат, ще ми дадат хапчето… и ще чакам раждането да започне. И това просто няма как, просто не може, да не ми напомни за ситуация, в която човек очаква собствената си евтаназия.

Да, знам. В едното става въпрос за смърт. А в другото за живот. Но не са ли така или иначе тези две неща страните на една и съща монета? И двете неща са измислени за облекчаване. Точно обЛЕКчаване – доставят ЛЕКотата, която така жадуват бременната жена или смъртноболният. И в определена степен помагат. Със сигурност за смъртноболният е по-добре да не умира в болки. Със сигурност е по-добре едно страдащо преносено бебе да бъде освободено от внезапно враждебния си дом и да му бъде даден шанс да живее.

И все пак… нещо в цялата работа просто не е наред.

Просто не е наред.

Не от религиозна гледна точка. Не съм религиозна. Вярвам в природата. И точно затова не вярвам нито в евтаназията, нито в предизвиканото раждане. Разбира се, че искам бебето ми да живее – искам го повече от всичко – и понеже съм убедена, че с него всичко е наред, фактът, че първият му избор в живота – кога да се роди – ще бъде определен от някой друг ме изпълва с ужас.

Защо? (Защо по принцип? Защо на мен?)

23 часа преди определения ми прием в болницата, мисля, че е крайно време да приема ситуацията. 23 часа, в които може и да стане някакво чудо, но вече ме е страх да вярвам в чудесата. Страх ме е да се надявам, да си стискам палци, да давам енергията си за това да поддържам определена положителна мисъл в главата си. Страх ме е, защото когато тези неща не дадат резултат, чувството за поражение е много по-силно. Приемане. Това ми е задачата за деня.

Последният ден вкъщи без бебе. Последното ходене до Лидъл с бебе в корема ми. И до дрогерията. Последният сладкиш, който ще изпека с бебе в корема. Последните серии на How I Met Your Mother, които ще изгледам като не-mother. Последната възможност да превеждам при пълно спокойствие.

Отвратително е да знаеш, че нещо ти е за последно!

Колкото и да е добре да си подготвен, за някои неща е по-добре просто да те връхлетят. Като това да родиш. Или да умреш.

Но достатъчно. Както казах, днешната ми мисия е приемане.

А една от мисиите в живота ми е да разбера…

едно и също нещо ли са приемането и примирението?

6 часа преди индукцията

Сънувам странен сън. Отиваме към болницата, но малката ми сестра е с нас и дори кара колата. Тръгваме по някакво шосе, което се оказва насрещно. Към нас кара камион, само че на заден ход. Осъзнаваме, че не ни вижда и че ще ни блъсне, но някакси също даваме назад и се отърваваме.

От съня ме събужда странно усещане. Бих го нарекла дори контракция ако бе болезнено. Поглеждам часовника и е един и нещо. Само преди един час сме си легнали, след като Лукаш ми снима корема за последен път. Бебето бе особено активно и аз, макар и настроена за примирение, си пожелах това да означава, че иска да излезе още тази нощ. След като странното усещане свършва, отново заспивам и когато се събуждам отново е един и нещо. Спала съм не повече от половин час. Отново ме е събудило странното усещане, което не мога да нарека болка. Не напълно осъзнавайки какво се случва с мен, се примолвам на това странно усещане да бъде контракция и да се усили. Да ме заболи.

Следващия път, когато се събуждам, желанието ми е изпълнено.

Три е и усещането вече е болезнено, но търпимо. Повече не мога да заспя. Въртя се наляво, после надясно, ставам, за да отида до тоалетна и, в това странно състояние на съзнанието между съня и будността, се чудя: възможно ли е? Възможно ли е?

Вечерта, точно преди снимките, отворих тефтера Moleskine, в който водя дневник на детето си, и му обещах, че ще дам всичко от себе си за това един ден да избира свободно. Сякаш дори му се извиних, че няма да може да избере рождения си ден. Не че вината е моя. Но, вярна на своята природа, която ме кара винаги, ама винаги да запазя в себе си поне късче надежда, завърших текста с: „Освен ако не решиш да се родиш тази нощ…”

Ах, мое послушно дете!

В пет и нещо алармата извънява. Казвам на Лукаш, че мисля, че имам контракции. Мисля. Понякога назовеш ли нещата, те се осъществяват. Когато ставам, за да се приготвя за болницата, усещанията внезапно се превръщат в истинска, напълно осезаема болка. С начало, връх и край и с много по-малка пауза между болките, отколкото очаквах. Не повече от три минути.

Когато и Лукаш става, болката вече е достатъчно силна, за да ме спре по средата на това, което правя. Опирам се на перваза на прозореца, откъдето влиза светлината на ранното утро, и чакам да мине. В паузата храня котката. Лукаш попълва документа за името на детето на кухненската маса. Спорим какво да е.

Наистина ли спорим за името на детето в деня му на раждане?

За всеки случай аз нямам сила за този спор. Болките се усилват. Всяка нова… да, мога да го кажа… контракция сякаш започва някъде долу и после ме атакува в корема, но най-вече в кръста. По-странното обаче е, че усещам в себе си едно омекване. Едно отваряне.

Аз, която почти никога нищо не усещам нищо в тялото си, усещам разкритието.

Взимаме разстоянието до Брандис над Орлици – град между Хоцень и Усти – по велоалеята. Наклонила съм седалката назад и се опитвам да издържам. В същото време, парадоксално, приветствам всяка болка. Най-големият ми страх е да не спре да ме боли.

Звъним на звънеца на родилното отделение. „Вие сте за индукция, нали? Закъснявате,” казва ми сестрата.

„Имам контракции,” казвам аз, но на нея май й е все едно. Предполагам, че не мога да я обвинявам в това. Трябва да изчакаме. Разхождаме се из фоайето, аз спирам и се подпирам на нещо при всяка контракция и страхът, че болките вече не са на толкова често отново ме обзема.

Но после… всичко изведнъж става много бързо. Всичко се размива и въпреки това го помня много добре.

Колко дълго трае попълването на документите, как сестрата ми казва, че дишам грешно при контракциите и ми помага да се отпусна, как докторката идва и изрича думите, които няма да забравя: „2-3 сантиметра. Няма да предизвикваме раждането.” Как Лукаш седи един час навън и се чуди какво става. Как най-накрая се срещаме в родилната зала, той в стерилни сини дрехи, аз – в розова нощница.

Никога няма да забравя…

Горещината на водата под душа. И как стоя там върху гимнастическата топка и просто чакам болката да ме нападне отново.

Допирът на ръцете на Лукаш на кръста ми по време на контракции. Понякога помага, друг път – не. Но искам да е там.

Думите му: „Пак ли?”

Топлината на окоплодните води, бликащи от мен.

Въпросът, който си задавам наум: „Колко още ще издържа? Колко още мога да издържа?”

И другият: „Дали да поискам упойка? Дали да поискам упойка?”

Сестрата, която казва, че отива на обяд. И аз съвсем логично си мисля как за нея това е просто работен ден. А аз тук раждам…

Сестрата, която се връща от обяд и влиза в залата с лекарката. Усещането за мекота, когато докторката ме преглежда и с усмивка казва: „8 сантиметра.” И сестрата, която по принцип не се усмихва, но сега самодоволно казва: „Аз си казах, че като се върнем от обяд, ще е вече на 7-8 сантиметра.”

Същата сестра, която няколко минути по-късно не ми вярва, когато изкрещявам и казвам, че трябва да напъвам. „Как така да напъвате? Като при голяма нужда ли?” „Не,” казвам аз, леко подразнена, но само леко, защото зашеметяващата болка от това ново усещане не ми позволява да се дразня. „Някакси отпред.” „Отпред?” вдига вежди сестрата, но за всеки случай отново вика докторката.

Минути след като е обявила 8 сантиметра.

Тя ме поглежда и в погледа й разбирам, че ми вярва.

Вижда бебето…

Всичко става много бързо. Дори не поглеждам към Лукаш, но знам, че е до мен и стискам ръката му. В суматохата слушам указанията на сестрата. Лукаш ме пита дали да преведе нещо, но няма смисъл. Няма време. Всички чакаме следващата контракция. Вдишване. Задържане. Напъване.

„По-надолу. Напъвайте по-надолу.”

В нормално състояние нямаше да знам какво означава това. Но сега го правя. Напъвам по-надолу. Справям се, защото и тримата ми го казват.

Повтарят ми узаканията.

Идва още една.

Вдишване. Задържане. Напъване. По-надолу.

Главата на бебето е наполовина навън. Никой не ми го казва. Знам го.

Още една.

Главата му е навън.

Четвърта.

Тялото му се изплъзва леко от мен. Леко, бързо, гладко.

„12:01,” казва сестрата.

Никога няма да забравя тези думи.

„12:01”.

През цялата си бременност се разревавах на сцени на раждане. Мислех, че когато видя бебето си, също ще се разплача. Но не. Сълзи виждам в очите на Лукаш.

Но и сега, колкото пъти се сетя за тези думи – „12:01” – нещо в мен се повдига. Напира да излезе навън. Не знам какво е. Гордост, радост или инстинкт… моментът на моето раждане. Облечен в протокола. „12:01”. Така човек се ражда и умира в болница. С обявяване на точния час.

Два дни по-късно, докато вървя към стаята на детските лекари и сестри, бутайки бебето си в болничната количка, чувам още веднъж тези думи, идващи от родилната зала: „По-долу.” После тишина, после стон на жена и накрая…

„04.01.”

И очите ми се насълзяват.

*

Секунди след раждането на Юлиан

Мислите ми са напълно логични.

„Болката свърши. Свърши. Всичко е зад гърба ми.”

„Той е леко лилав. Но плаче. Значи е добре.”

Полагат го върху мен с розово-синя шапчица.

Прекрасен е.

Твърде съм далеч, за да мога да го подуша, но Лукаш си навира носа в него и не може да го отдръпне.

Сладкия мирис на новородено бебе.

Поглеждам към докторката из-зад краката си. Мисля, че ме шие, но нищо не усещам.

„Имам ли разрез?” я питам, съвсем спокойно.

„Не, нямате никакви нарявания,” отвръща тя. Съсредоточила се е, защото чака пъпната връв да спре да пулсира.

Лукаш я отрязва. Казва, че е трудно.

Разделя го от мен.

За първи път.

От 41 седмици.

За първи път той е отделен от мен.

Не в мен. Не част от мен.

Просто върху ми.

Затворени очи. Розово-синя шапчица. Ужасно малки ръчички и крачета. Сладък аромат, който не мога да усетя, защото е далеч от мен.

Помагаме му да намери правилния път, макар че според мен би се справил и сам.

Засуква.

Тялото ми свършва с гърдите. Изобщо няма значение какво се случва зад вдигнатите ми крака. Всичките ми сетива, всички сетива на Лукаш, са концентрирани върху бебето върху гърдите ми. Вдигаме поглед, само за да видим плацентата – този невероятен орган, който тялото ми е създало и от който повече няма нужда – и после пак го връщаме към малкото телце върху мен.

„Това е най-хубавото нещо, което сме направили заедно” казвам на Лукаш.

И той е съгласен.

_________

(Снимка: Лукаш)

 

 

 

 

 

Advertisements

2 Comments Add yours

  1. Triumpha каза:

    Още като цъквах бутона „Like“, си мислех колко е тривиален и неподходящ за всичките вълнения, които предизвиква писането ти у мен, така че въвеждам бутон *емоции* и го натискам здраво:

    *емоции* *емоции* *емоции*

    1. Агамоница каза:

      <3

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s