сутрешни страници – май

3 май

Започват да ме привличат сергии с плодове и зеленчуци. Напомнят ми за пазарите в България и ми навяват носталгия по дома. Вече знам обаче, че това не е зов за завръщане. Това е примамката на българското лято. Обещанието му за вечност, което не може да бъде удържано. Вече не му вярвам както преди, но душата ми и тялото ми все така откликват на този зов, който шуми като море в рапан и има сладко-сочен вкус на зрял под слънцето домат, на смокиня, само измита със студена вода и изядена необелена, на праскови, чийто сок се разтича по ръката и после лепне, на диня, от която ти става хладно, но и тежко на стомаха в лятната вечер. Зовът има светложълт, сламен, прегорял от слънцето цвят, който не прелива, а се сблъсква – но някак хармонично – с тъмносиньото следобедно море. С плажа, по който хавлиите и чадърите изчезват, за да дадат на морето заслужена почивка от няколко часа преди да падне нощта и летният живот да започне с пълна сила. Точно тези „мъртви часове” са моите часове – времето, предшестващо залеза, когато всичко е притихнало в очакване. За мен е притихването, не очакването. По-добре се сливам с тишината и яркожълтото/яркосиньото на следобеда, отколкото с неоновите светлини, гласовете и музиката на нощта.

Мечтая си за дълги разходки в тези мъртви часове – може и със сина и мъжа ми, а може и сама… Разходка и разговори и нещо за пиене преди лека вечеря навън – не в ресторант, някъде във временен дом. Салата, диня, хляб с нещо, може би дори топла храна. Още разговори до късно. Гледане на звездите. Въпросите на малкия след години: „Мамо, ще ми покажеш ли пак Орион?” Колко много ще внесе в нас това дете! Колко преоткриване на света ни очаква.

Виждам себе си след няколко години, със слънчев загар и повече бръчки около очите и по-скоро дълга, а не къса рокля и се харесвам. Харесвам спокойствието и усещането за мъдрост, което ми дават очите на сина ми след всеки отговор и всяко обяснение.

5 май

Трябва да се радвам на моментната наситеност на живота си с ангажименти, защото много добре знам каква съм, когато имам много свободно време. Напълно разпиляна. По-лесно побирам творчески дейности в пълен график, отколкото в празен. Тъжен парадокс. Явно имам нужда от някакъв вид инерция. Енергия, събрана от друга дейност (хабенето на енергия създава още енергия, търсенето определя предлагането, нали така?), която после да вложа в творчество. Най-горчиво-сладък е мигът, в който съм особено заета с работа, но ми идва определена идея или виждам нещо, което трябва да снимам. В тези мигове творчеството и задължението се борят за надмощие, като често побеждава творчеството. Така или иначе то има нужда от малко време, но не може да си трае дълго. То е като сърбеж. Колкото повече се стараеш да не се почешеш, толкова повече те обзема желанието да направиш точно това.

10 май

Ще приема промяната с отворени обятия. Като нов етап в живота. По-навременен, по-физически, но също и по-смислен. С по-важни последствия от действията ми. Искам да изживея напълно този етап. Да не го забравям. Да го описвам, снимам, но най-вече преживявам. Бавно и осмислено. Колкото ще е ново за мен, толкова ще е ново и за бебето. Вярно, то няма да има „предишен живот”, към който да се връща – освен този в утробата, който ще му припомням, като го държа близо до себе си и до сърцето си – за разлика от мен, но и двамата/тримата ще имаме една и съща мисия – да се опознаем и да живеем един хубав живот заедно като семейство.

11 май

Липсва ми това да ставам рано през уикенда, за да не закъснея за уговорката на гарата в София, която мирише на метал, все още студен. Липсва ми хладът, който се промъква през процепите на прозорците на старите влакове. Липсва ми това да закусваме заедно в стария влак с нещо не особено хубаво, като кроасан Seven Days с вишна и кафе Lavazza в пластмасова чашка. Липсва ми моментът, в който след ненормално дългото пътуване за изминатите километри слизаме от влака и вече е толкова топло, че се налага да се съблечем по тениски и потници. И после ми липсва вървенето в компания. Понякога не съвсем целенасочено, но винаги съпътствано от приятни разговори. Такива дребни, но важни неща ми липсват.

12 май

Знам, че гледам абстрактно на живота. Това го знам. И като гледам на него абстрактно и по-философски, малките му досадни остри ръбчета не ми пречат. Абстрактното е меко като облак. Но се чудя… Да, това ми помага да понасям трудностите на ежедневието по-лесно, но… не живея ли наистина в един облак от упойващ газ, който замъглява сетивата ми и скрива от мен истината? (Истината?) В подобни моменти на съмнение намирам опора в подобните на мен и пропаст под краката си в различните.

[…]

Наивна и глупава ли съм? Облачни ли са идеите ми? Защо съм такава? Кой ме е направил такава? И най-важното – помага ли ми това или ми пречи? Дълбоко в себе си знам, че ми помага. Но дали гласът, който чувам там не е също замъглен? Не е ли всичко леко замъглено, когато изберем да вярваме в едно нещо, вместо в друго? И можем ли да вярваме във всичко? Или това е същото като да не вярваме в нищо? Винаги подхождам със съмнение към всяко нещо, в което избирам да вярвам, защото ми харесва. Дали там е ключът? Дали това „харесване” всъщност не е предпочитанието на душата ми? Дали самата ми душа не избира вместо мен в какво да вярва? Дали душата вярва или знае? Толкова е странно и трудно. Искам някога да открия своята истина, но все си мисля, че това е едно непрекъснато пътуване без дестинация. Няма истина. Една. Има различни истини за различни моменти.

19 май

Усещам обаче как топлото време ме връща към България в мислите ми. Към онази България, която вече знам, че или не съществува, или съществува само наполовина. Лятото в България от моето детство не съществува – дочувам само ехото му в шумоленето на дърветата на вятъра. Лятото в България от студентските ми години все още съществува наполовина. Появява се като усещания – тъмножълтият пясък на плажа в Бургас следобед, вкусът на студен сайдер, изпит на пейка, гледаща към морето. Разговори… Нищо кой знае колко специално. Най-живи са летата ми, откакто съм с Лукаш. Все още се надявам, че ще мога да се връщам към тях и физически, макар че вече няма да сме само двамата. Горещи лета, нощи, заплашващи с дъжд, делфини, които се опитваме да догоним от брега, вдигнати палци по напечените пътища, снимки, огън, прегръдки във водата.

Понякога излизам навън, вдишвам въздуха и автоматично усещам в него море. Но морето в действителност е доста далеч.

23 май

От друга страна събитийността в живота не предполага наличие на щастие. Понякога сякаш имаме нужда да правим интересни неща, за да изглеждаме добре в очите на другите. Активни, мотивирани, можещи. Дали обаче усмивките от снимките са щастие? Не е задължително.

Но все пак вярвам в дейността и събитийността. Вярвам, че животът трябва да се живее, макар че единственият начин да го разбереш е да встъпиш встрани от него и да го погледнеш от разстояние. Колкото и да ми е удобна тази позиция, знам, че изтървам много от „земния” живот ако избирам повече да мисля и по-малко да правя. Това мое тяло е направено за движение. То така или иначе ще остарее – ще е много жалко да не го използвам (така, както хората едно време покриваха дистанционните с найлон, за да не им се изтрият копчетата. Защо???). Няма нищо по-хубаво от леките следи на износеност. От обрулено от вятъра лице. От леки рани по детските колене от катерене по дървета. От дреха с дупка от въглен. От мръсни кецове или избелели на слънцето туристически сандали.

И все  пак не съм убедена защо искам събитийност в живота си – заради себе си или за да имам по-хубав отговор на въпроса „Какво правиш?”

24 май

Не трябва да забравям, че тялото ми знае много добре как и кога. Тялото ми не знае „защо” – няма нужда от него. Всичко е обяснено предварително и заложено в природните закони. Ако тялото започне да се пита „защо”, то ще спре да бъде тяло.

31 май

Това ли е урокът, който трябва да науча? Да живея в реалността и да се съобразявам с нея, вместо да си създавам нереалистични представи. Веднъж вече се сблъсках с нещо такова – сватбата ни. Тотален сблъсък между представи и реалност, от който остана една… равнина. Една сватба „50 на 50” – еднакво гадна и хубава. Или такива са нещата от живота, когато са балансирани? Еднакво гадни и хубави? Равни, така че да не създават дисбаланс и необходимост да бъдат компенсирани от събития и чувства с противоположен заряд.

*

Аз често знам какво искам – не, от какво имам нужда – на интуитивно ниво, но не мога да го изразя. Това е разликата между нуждата и желанието. Желанието е изразена нужда. А аз не съм добра в желанията. Не съм научена/свикнала да искам и изисквам. Само от себе си. Ето защо нуждите ми остават неудовлетворени. Защото никога не прекрачват прага на реалността и не се превръщат в изразени желания.

*

И да не забравям, че нещата на практика могат да бъдат различни. Трябва винаги да подхождам към различните модели и философии като към експериментални. Като такива, които просто ще пробваме и ако не работят ще оставим. Аз имам много голяма нужда да се вкопчвам в идеи, за да усетя сигурна почва под краката си, но точно от такава позиция се пропада най-лесно, когато идеите не издържат теста на практиката.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s