сутрешни страници – април

1 април

Моята собствена интуиция ми казва да бъда скептична към историите за раждане и отглеждане на деца, които чувам около себе си. Понякога усещам, че нищо не знам за тези неща, но от друга страна аз имам природните дадености да родя и отгледам едно дете – за това съм създадена (и за други неща де). Твърде многото информация само би ме отдалечила от мен самата и това, което знам по принцип – което съм наследила от поколенията жени преди мен. Което просто имам в себе си като генетична, биологична, божествена информация.

*

Искам също да заобля ръбовете си. По-точно имам нужда от това. Да стана по-уверена в себе си, но с това и по-„мека” (хората с много ръбове никога не са ми изглеждали уверени в себе си; това е само броня, с която пазят своята крехкост). Как беше? Жената трябва да е мека като масло. Така не можеш да я нараниш с нож. Той само леко ще се плъзне по нея. Чак сега разбирам смисъла на тази метафора. Мека и уверена > жена.

2 април

Мислех си за идея за книжка за деца за Коледа. От нея се сетих за филм, в който бащата загива на Коледа и се превръща в снежен човек и оттам се поставих на мястото на жена, на която съобщават, че мъжът й е умрял. Представих си как се опитвам да обясня това на детето. Намерих сякаш добро обяснение: че всеки човек така или иначе ще отиде на небето. Това не е лошо, защото небето е истинският му дом. Просто е тъжно, защото понякога хората си тръгват „за дома” без да се сбогуват с близките си. А и когато се сбогуват пак е тъжно. И синът ми ще попита: „А не може ли тогава и ние да отидем на небето при татко?” И аз ще му отговоря, че „не”. Че животът ни е нещо като „игра”, в която мамим ако решим сами да го прекратим. Трябва да го изживеем до края, който ни е отреден, за да можем да си научим урока и „да минем на следващо ниво”. Тези, които сами прекратяват живота си, ще му кажа, ще трябва да се върнат да изиграят същото ниво (само че с други хора, защото близките им вече са минали напред), за да си научат урока. Мисля, че това е много добро обяснение, но се надявам, че поводът за него няма да бъде този, който си представях, докато лежах в леглото.

4 април

Защо децата не идват направо с имената си? Все пак, макар и направени от моя и негова (нейна и негова) клетка, те са си уникални личности. Може би души с много предишни животи, готови за следващия си урок на земята. Защо трябва ние да им даваме имена? А може пък, кръщавайки ги, да им пожелаваме нещо, закодирано в името. Така или иначе имена с лошо значение няма. Всички имена са добри пожелания. Но са просто имена – или кръщаването няма такава сила да кове характера, или просто името е твърде малък символ (аватар) на човека, който го носи, и не може да предаде цялата му същност. Чела съм май, че при някои народи (индианците?) името идва по-късно, когато детето демонстрира характера си. Струва ми се доста логично, но и несъвместимо с епохата, в която живеем.

5 април

Когато очакванията ти не са големи е лесно денят да ги надмине.

*

Чудя се дали ще ми се наложи отново да извадя изпраното зимно палто. Ще се опитам да не го правя – винаги ми се е струвало, че затварянето на зимното палто в гардероба е символично – слага край на студа. Ако го извадим преди другата късна есен, ще повикаме студа обратно.

*

Струва ми се, че имам много повече за „даване” (като съвети и уроци) на момиче, отколкото на момче. Животът на момчетата ми е донякъде непонятен. Но това не ме плаши толкова – вместо аз да уча него, синът ми ще учи мен и ще ми разкрие особеностите на момчешкия свят, за който знам само от книгите. Пожелавам му да има детство като това на Дъглас от „Вино от глухарчета” или децата от Шумотевица на Астрид Линдгрен. Трябва по някакъв начин да му го осигуря, дори в дом без градина.

*

Харесва ми колко бързо се изпълва тефтерът, когато се пишат сутрешни страници. Представям си много такива тефтери, към които да се връщам през годините и които да носят мириса и вкуса на тези дни. Тези мирис и вкус винаги се засилват с времето. Споменът сякаш ги концентрира и консервира. Сега дните изглеждат равни, спокойни, с нищо специални, но след няколко години споменът за тях ще ме бодва леко. По леко щастлив или леко тъжен начин. Ще ми докаже, че не съм била равнодушна към нещата от живота. Че съм чувствала.

10 април

Чудя се, ако сънищата са паралелна реалност дали внезапно изчезваме при събуждане и как си го обясняват останалите „участници” в съня?

*

Мисля си за отношенията ни с Лукаш напоследък и си припомням теорията на Елизабет Гилбърт/Шопенхауер за бодливите животни (porcupines – как е на български?*). Как като се отдалечат прекалено едно от друго им стават студено и копнеят за близостта на другия /другите. И как като се приближат твърде много се набождат на бодлите си. Гилбърт дефинира това като „танц”, който олицетворява любовта и нейния парадокс – желание едновременно да опазим себе си и да почерпим от топлината на другия. Крачка напред и после назад. Това е и нашата любов. Porcupine love. И двамата явно сме от бодливия вид животни.

14 април

Някакси усещам, че напоследък олекотявам представите си и намалявам очакванията си. Отказвам се от перфектността и от това сляпо да вярвам, че точно определено нещо ще е точно за мен (ами ако се окаже, че не е?). Трудно е да отпуснеш хватката веднъж щом си си наумил, че ще направиш нещо, но пък ми се струва доста мъдро.

15 април

Последните месеци сякаш тихо се разделям с нея – с младостта си. Сякаш наистина се готвя за нов етап от живота си, в който ще трябва да оставя нещо зад себе си, за да направя място за друго. (Но трябва ли, продължавам да се питам.) Не искам това, което оставям да е неразривна част от мен, която после безутешно ще търся в бъдеще. Може би и не искам да оставям младостта си. В крайна сметка тя само би ми помогнала в грижата за детето. Може би точно толкова, колкото и мъдростта на зрелостта.

*

Харесва ми да отгръщам изписаните страници – създават ми усещане за запълнени дни. Документирането на всеки ден – стар мой неосъществен проект. Изписани, страниците правят тефтера да изглежда по-дебел и мек. Изпълват го. Така, както дните изпълват живота със съдържание, когато са осмислени. Лесно е да влизаме и излизаме от всеки нов ден без да обърнем внимание дори на отварянето на вратите. Аз обаче се интересувам от това, което се намира между две врати. Никога не мога да знам дали вратата на днешния ден не е последна. Дали отвъд прага не ме чака едно необятно светло пространство. Струва си да се прекарва поне известно време в стаите между вратите…

Гледайки изписаните страници, придобивам усещането, че животът е книга. Дори, че я пиша аз.

18 април

Вчера най-накрая, макар и за не повече от двайсет минути, с Лукаш разговаряхме. Отново в колата. Наистина, разговорите ни вървят много по-добре, когато пред очите ни е само извивката на пътя и нещата отстрани, към които така или иначе не е безопасно да гледаме. Вкъщи, където средата е неподвижна, това не е възможно. Наистина имаме нужда да прекарваме повече време навън и в движение – това помага на всичко. Движението просто ни прави по-възприемчиви, изостря сетивата ни и дори отваря прозорчето към душите ни.

Доказват го десетките философски разговори, които съм водила по време на стопове – хората, особено тези, които шофират, просто се отпускат повече, когато очите им (по необходимост) следят пътя, а не трябва да са обърнати към събеседника. Нещо в еднообразието на пътя ни кара да се обръщаме навътре към себе си и да изваждаме чувствата и мислите си навън, за да ги споделим.

*

Сега си мисля за психологическата интерпретация на отношението на три жени към зимните им якета през пролетта. Аз отказвам да извадя изпраното още при първото топло време палто (стремеж към новото, към бъдещето, сила пред миналото, което отказва да си тръгне). Л. още не е прибрала зимното яке на О., само своето (отношението на майката, която поставя на първо място децата си – дори пред себе си). И майката на Лукаш, която още не е изпрала своето (страх, укритие в добре познатия комфорт). Не трябва чак така да интерпретирам нещата, знам, но просто ми хрумна.

27 април

Наскоро открих и блога на Доротея (Тея Дия?), който ми действа „женски”, но по различен, по-деликатен начин. По-реалистичен и едновременно с това поетичен. По-болезнен и уязвим и въпреки това държащ се на повърхността над отчаянието и някъде под непременното усещане за сила. Много хубаво пише. И открито.

И когато я чета си представям жена, която живее сама с детето си в апартамент с леко остаряла мебелировка (може би бели шкафове в кухнята?) и често пуши на отворен прозорец, през който се вижда зелено дърво. И въпреки датите над постовете вечно е май, защото София мирише най-поетично през май.

Мирише на зелени кестени, на леката влага и тънкия студ в Борисовата привечер. Мирише на потракване на чаши от кафе, които дори да са в Starbucks имат някакъв автентичен, чисто софийски вид, звук, аромат. Майската София е толкова пълна с обещания (за мен). Макар че за какво? За лято, което така или иначе ще прекарам далеч от нея? Не знам. Но има обещание. Има и носталгия. Защото майската София мирише и на седалки в малки театри и кино салони, на рокли на цветя с копчета и високо деколте, на баби с пръстени с големи зелени или кафяви камъни и с тънки устни с червило, на грамофонни плочи и на порцеланов сервиз за кафе, сварено вкъщи в кафеварката.

Светът, който си представям, когато чета Тея Дия – майската София – е в квадратната рамка на снимка, направена със средноформатен апарат. С шум. С непретенциозност. С малко авангардност, ако въобще присъства. Със статичност и умисленост. И винаги с отворен прозорец за фон, през който – в бокето – се вижда зелено дърво. През който въздухът на София влиза филтриран в малките/големите стари апартаменти и носи както носталгия, така и обещание.

В София започнах да обичам, затова и нея ще обичам винаги (през май).

* Porcupine – таралеж? (Въпрос към всички зоолози, следящи блога ми. :))

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s