сътворяване на живот – част II

Тринайсета седмица

Бъдни вечер. Седим в мрачната кухня – аз, Лукаш, Вайс (котарака), И. и Й., гледаме „Книга за джунглата“ и приготвяме неща за вечерята. Апартаментът, в който се нанесохме, не е особено хубав. Не мога да си представя, че ще останем там, а и не трябва – не това е планът. Единственото нещо, което ми харесва са старите прозорци в кухнята с двойни стъкла, между които има голямо пространство. Там нареждаме оскъдната си коледна украса. После всички – включително Вайс – отиваме в Литомишъл, където празнуваме със семейството на една от сестрите на Лукаш. Така Коледа малко повече заприличва на това, което трябва да бъде.

Четиринайсета седмица

Първият ден на 2017 година. Първата й вечер. Намираме се в гинекологичния кабинет на болницата в Блуденц, Австрия, и приятелят на сестра ми, който работи там, преглежда бебетата ни безплатно. От няколко седмици не съм виждала своето и промените ме зашеметяват. Виждам гръбначен стълб и пет отчетливи пръстчета на ръката. Животът в мен е преминал отвъд „универсалната“ си фаза и вече е непогрешимо човешки. Лукаш седи безмълвен. Единственото, което бе видял досега е една малка черна точица, разположена точно там, където трябва. Сега вижда малко човешко същество и му трябва време, за да го приеме.

Коремът ми е съвсем малък. Все още мога без проблем да сложа тясната рокля, която си купих за празниците. Изглеждам просто като добре наяла се.

Осемнайсета седмица

Вече живеем на друго място. По-малко, но и по-хубаво. Отнема ни много време и усилия да го подредим и обзаведем, но този път вече мога да си представя да остана тук. Мога да си представя това да е светът, който ще опознае детето ни. Не е дом. Но е добра алтернатива на дома, докато (ако) успеем да го създадем.

Двайсета седмица

Точно в средата на бременността ми (надявам се), отивам за първи път на лекар в Чехия. Лекарката ни пита дали искаме да узнаем пола на бебето. Казваме, че да. Новината за момент ни разочарова – през цялото време си представяхме, че ще имаме момиче. Бързо обаче ни минава. Единственият проблем остава името – просто не можем да се спрем на име на момче. Оставяме си вече избраното име „Леа“ за следващия път. Добра мотивация да има такъв.

Все още теглото, което съм качила, се измерва в грамове. Постепенно обаче панталоните ще започнат да ми стягат. Още известно време ще успявам да ги закопчавам, после ще ги нося без да закопчавам копчето, а след няколко седмици ще ги прибера в шкафа в очакване на други времена.

Най-високо в гардероба съм подредила дрехите, които най-малко ще ми трябват – летните. От тях сякаш лъха мирис на сол; изглеждат толкова малки – като за момиченце. Чудя се дали отново някога ще се побера в тях. Вероятно да – физически, но душевно? Ще изчезне ли лятното момиче със сламената шапка и късите ефирни рокли, което пътува на стоп с раница на гърба? Подобни въпроси си задавам понякога и не мога да им отговоря. Рано е още.

Двайсет и четвърта седмица

Вече няма съмнение, че чувствам движенията на детето си. Още преди месец започнах да усещам странно трептене вътре в мен, но беше твърде леко, за да съм сигурна, че са ръцете и краката на бебето, които се опират в стените на малкия му топъл дом. Вече знам, че е то. Чувството е удивително, когато спра и се замисля. Някъде в мен, в една растяща сфера един човек се движи. Да, все още неволно, но сгъването и разгъването на краката и ръцете му безспорно се подчиняват на ритъма на Живота.

В мен има два живота. Две сърца. Две глави. Четири крака. Четири ръце. Две сложни кръвоносни системи, които се сливат в едно в плацентата. Един завършен, може би дори вече застаряващ организъм и втори, който, като пъзел, все още се самоподрежда. Ден след ден.

Както и да я обясняваме и разбираме, бременността е чудо.

Двайсет и седма седмица

Първият ми рожден ден като двама човека в едно. Последният ми като не-майка. Посрещам го и го изпращам спокойно, в хубава компания. С торта с ягоди и пролет отвъд прозореца.

Най-накрая вече мога да определя някои движения на бебето като „ритници“. Най-накрая ми личи, че съм бременна. Дори започвам да страдам от определени здравословни състояния, свързани с това, че нося в себе си живот. Но като цяло съм добре. Вероятно по-добре, отколкото съм била, откакто започна бременността ми и по-добре, отколкото ще бъда отсега нататък.

Втори триместър

Казват, че вторият триместър е най-хубавият период на бременността и засега съм съгласна, макар че не знам какво ме чака занапред. В самото начало все още имам някакви неразположения – всяко хранене оставя лош вкус в устата ми. Единственото, което ми помага са дъвки или бонбони. Към края на годината ме мъчи хрема, която продължава страшно дълго и заради която ми е трудно да спя нощем. После обаче всичко изчезва и следват дни, в които единственото нещо, с което бременността се различава от дните преди нея е бавно, но славно растящият ми корем.

Апетитът ми се нормализира. Не ми се яде нищо по-специално, само храната, с която съм свикнала по принцип. Е, и сладко. Сякаш повече от преди. С Лукаш два пъти караме колелета до близки градове и се чувствам в сравнително добра форма. Всеки ден си напомням, че трябва да правя повече упражнения, но за съжаление не съм особено изпълнителна. Към края на триместъра все пак идват дни, в които вървя дълги часове. Все още това не ме изморява. Нуждата от сън е изчезнала със смяната на средата – вече спя точно толкова, колкото винаги.

Вторите три месеца ще запомня с много сняг в началото, със скука и тревога в мрачния апартамент, където отоплението понякога спираше, с хлъзгави разходки из новия ми град до апартамента на родителите на Лукаш, за да ползвам техния интернет и да работя нещо; с това, че си намерих няколко ученика по английски и няколко проекта, по които да работя, за да изкарам нещо, включително писане на детски книжки; с идването на пролетта и няколкото много топли и слънчеви дни; с променливите ни отношения с Лукаш, продиктувани най-вече от липсата на пари и липсата на достатъчно комуникация; с гостуването на сестра ми и Ж.; с депресията, която ме беше обзела някъде между смяната на сезоните и която като прилеп избяга и се скри от първите слънчеви лъчи, за да изчака по-удобно време; с дългото разучаване на марки слингове и текстилни пелени; с разглеждането на десетки наследени бебешки дрешки, които ме обезкуражават със своето многообразие и функции.

С една все по-растяща вяра в добрия завършек на пътуването. Може би леко засенчена от притесненията ми, че не изглеждам достатъчно бременна. Но все пак добре подкрепена от все по-силните движения на Живота вътре в мен. С появата на първите представи за това как ще държа детето си в ръце – с появата на нетърпението при тези представи. И същевременно със страха дали ще се справя. С пресищането с информация от други майки, което в крайна сметка ме затваря в себе си с надеждата да намеря подкрепа не навън, а вътре. Не от други хора, а от човека, на когото е отредено да изпълни едната от мисиите си като жена – да даде живот. Човекът, който ще бъде с мен до края (на всичко) и който вероятно разполага с достъп до всички знания и всички умения – ако само се поразрови по-надълбоко. Там, където гласовете на другите се чуват заглъхнали – както в момента ги чува моето бебе – и само един-единствен успява да проникне ясен през запазения само за него път. Този на майката. На жената. Моят.

Advertisements

4 Comments Add yours

  1. Triumpha каза:

    Нищо не си споменала за писането на детски книжки, продължава ли още? :) А четеш ли на глас на твоето мъниче? И слушате ли музика заедно? (Нелеп въпрос, предвид че всичко правите заедно по обясними причини, но ми звучи сладко.)

    1. Агамоница каза:

      Да, даже утре мисля да напиша следващата. От тях събрах пари за слинг и сега събирам за книга за това как да учиш бебето си от новородено да ходи до тоалетна в гърне. :РР Май прекалено много се вълнувам от тоалетния въпрос. :Р
      Говоря му, ама не толкова, колкото трябва. Само като много се размърда. :Р Засега не съм му чела, но от време на време пея, така че сигурно това ще си спомня. Музика аз не мога да слушам, докато работя, а сега доста работя по превод и е тихо. Но Лукаш като е тук си надува електронна музика или Дио, и то все едни и същи песни – сигурна съм, че ще ги помни! :Р
      Тъй като работя и в едно кафене от време на време, според мен ще си спомня и свистенето и режещите звуци на джаджата за млечна пяна ако я чуе някъде. :Р В YouTube има видеа със звук от сешоар, защото това успокоявало бебета. Ама аз сешоар не ползвам. Може би най-честият звук, който идва от мен, е караница, отправена към котарака, който само ме тормози. Значи бебокът ще се успокоява, когато му се карам. :DDD

      1. Triumpha каза:

        Че то си е важен въпрос, няма как да не те вълнува. :D На мен пък всеки път ми идва наум въпросът за пренаталното четене, когато някоя приятелка забременее, защото сме го коментирали на лекции, даже май повече ми идва да го задавам, отколкото онзи за хранителните приумици.
        Тези книжки на чешки ли са?

      2. Агамоница каза:

        О, не! :D Не знам кога ще стигна до нивото, в което ще мога да пиша творчески на чешки. Най-голямата ми амбиция сега е да го науча поне на добро работно ниво.
        На английски са. Пиша ги за една компания, която издава кратки книжки от по 1000 думи за таблети или четци. Аз не мога да се побера в 1000 думи де, но те нямат нищо против, просто не ми плащат повече. Намерих си тази работа в Upwork. Ама не са кой знае какво. Аз го приемам по-скоро като работа.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s