сътворяване на живот – част I

Ден 0

Нощ е, когато тръгваме от Пловдив. Още не мога да повярвам, че през цялото време си мислех, че е 23 септември. Едва към края на вечерта разбрах защо почти нито една от локациите в програмата на „Нощта на музеите“ не беше отворена. Цял ден е било 24 септември! Благодарение на това недоразумение поне винаги ще помня лесно паметната дата.

Спираме на една малка бензиностанция, където недоволно констатирам, че тялото ми е решило точно днес да започне да се освобождава от поредната си неоплодена яйцеклетка. Внезапно утрешното ни посещение на местна минерална баня престава да изглежда толкова приятно. Влизаме в село встрани от пътя за Карлово и паркираме в края му сред някакво поле. Нощта обещава да е хладна, но спалните ни чували и дъхът ни бързо стоплят пространството в малката ни, но удобна за спане кола.

В 2:11 българско време земетресение с магнитуд 5,6 по скалата на Рихтер удря Вранча в Румъния и се усеща и на много места в България. Нас не успява да събуди. И макар и нелогично, обичам да си въобразявам, че колата ни леко е подскочила, с нея и ние леко сме помръднали и нещо вътре в мен е било „побутнато“ и „понаместено“ така, че след няколко седмици да поеме по най-епичния път в човешкия живот – този към утробата на майката. Докато ние спим, необезпокоявани от никакви земетресения, една моя яйцеклетка си отива завинаги, но друга се ражда, за да изпълни истинското си предназначение.

Колкото и непроследими да са първоначалните чудеса на бременността, в едно съм сигурна: моето бебе започва живота си на пътя…

Трета седмица

Лукаш е в Чехия за рождения ден на баба си, а аз се възползвам от хубавия есенен почивен ден, за да изпълня свое отдавнашно обещание – да върна един стар грамофон на жена, която ни го даде миналото лято. Още преди да съм стигнала края на нашата улица вече съжалявам – грамофонът е по-тежък, отколкото изглеждаше. Дотолкова, че явно ми причинява някакво странно чувство в корема, такова, каквото никога досега не съм усещала. Все пак няма да се отказвам,  решавам, и продължавам да вървя, като за да не мисля за тежестта на грамофона започвам да мисля за чувството в корема.

Едно такова, все едно нещо те драска отвътре. „Като парченце чипс,“ изведнъж ми хрумва и веднага се сещам откъде идва асоциацията: в книгата, която в момента чета – Wild на Черил Стрейд – героинята е на вечеря със своя приятелка и внезапно усеща странно чувство в корема, все едно отвътре я драска парченце чипс. Черил Стрейд е невероятно интуитивна жена и бързо разбира, че е бременна, след което също толкова бързо и емоционално прави аборт.

Аз обаче не съм толкова интуитивна. Всъщност, докато вървя, упорито пренебрегвайки тежестта на грамофона, си мисля, че най-вероятно усещането в корема е породено от стреса, който изживявам напоследък вкъщи. „Сигурно така започва ракът,“ заключавам аз и за да не се гмуркам прекалено много в подобни мисли се съсредоточавам обратно върху това колко нелогично тежък е малкият грамофон.

Вече в двора на жената разбирам, че съм донесла грешния грамофон. Действително вкъщи имаше два, съвсем еднакви. И аз разбира се съм взела грешния. Извинявам се, моля жената да го оставя у тях и й обещавам, че ще й занесем нейния при първа възможност. С кола.

Четвърта седмица

Петък е. Приключвам работа в училището и взимам голямата си туристическа раница, с която предвидливо тръгнах сутринта. Едно от малкото хубави неща на това да работиш в сферата на образованието в България са почивните дни. Предстои дълъг уикенд и отивам в София, за да се срещна с Лукаш, който досега беше в Чехия. Оттам ще потеглим в поредното ни издирване на евтини минерални бани с много гореща вода.

Макар че е късно, успях да си намеря шофьор до София. (Да живее споделеното пътуване!) Пътуваме само аз и една жена в малък автомобил. Оказва се доста приятна. Почти през цялото време си говорим за деца и кърмене. От време на време, докато я слушам, се сещам, че „онези така приятни дни“ доста закъсняват този месец. Сигурна съм обаче, че се задават насреща, защото познатото напрежение в стомаха не лъже.

На бензиностанцията, където спираме, си купувам кафе, за да не заспя по пътя, и ми се пада късметчето „Най-хубавото тепърва предстои.“

Рано на следващия ден с Лукаш поемаме по Подбалканската линия с дестинация Хисаря. През цялото време мъничко се ядосвам, че отново отиваме на минерални бани точно в момент, в който не ми е особено удобно да бъда гола сред други хора и да се кисна продължително в гореща вода. Напрежението в корема ми обаче започва ту да изчезва, ту да се появява и каквото и да правя, все се сещам за сестра ми, която в края на лятото описа същото чувство малко преди да ми се обади от Италия и да ми каже, че е бременна. Не е възможно такова съвпадение, нали?

На другата сутрин, в леглото в стаята ни в Хисаря, докато гледаме 24Kitchen и ни е толкова интересно, че не можем да станем, с Лукаш обсъждаме и евентуалната ми бременност. Засега и двамата приемаме предположението на шега.

Следващият ден ни посреща в колата близо до село Розово. Напрежението в корема ми отново се появява. Отбиваме в Бузовград и тръгваме през гората към тракийски мегалит, изграден в чест на Богинята майка. Близо до него се намира естествено каменно образувание с форма на фалус. Докато вървя и разравям листата с крака не мога да спра да мисля за мъжкото и женското начало. За това, че двете са се събрали вътре в мен.

Пета седмица – 1 ноември

И друг път съм си правила тест за бременност. Този път обаче не съм сигурна какво искам да видя на него. Мисля, че и двете възможности биха ме разочаровали. Чакаме времето да мине. Печката гори и в стаята е тъмно и топло. Лукаш работи на компютъра и се прави, че не е напрегнат.

– Две черти – казвам. – Бременна съм.

Идва при мен и обляга глава на краката ми, докато гледам теста и отказвам да повярвам. Започвам да плача. Животът ни изглежда толкова зле в момента, че едва ли има по-лош момент това да се случи.

Мислено се отправям на пътешествие в тялото си. Опитвам се да си представя какво се случва там. Обзема ме странното усещане, че нещо в него е започнало и няма връщане назад. Сякаш някаква по-висша сила ме е натоварила с определена мисия, без да ме пита, и място за отказ няма.

Шеста седмица

Сутринта в леглото обсъждаме имена за бебето. Спираме се на Леа, дори след като правя повторно изчисление и става ясно, че бебето със сигурност няма да бъде зодия Лъв. Име за момче обаче все още не можем да измислим.

Излизаме заедно в центъра – нещо, което почти никога не сме правили. Влизаме в книжарницата, където, колкото и скъп да е, купувам празен тефтера Moleskine с предвидливо „андрогинен“ жълт цвят, в който ще описвам на своето бъдещо дете всичко, което се случва с мен и него. Лукаш не може да повярва, че първото нещо, от което имам нужда, наистина е празен тефтер. Води ме до рафта с книги за бременни и настоява да си купя и книга. Правя го.

Отиваме до морето. Отдавна е тъмно и няма почти никого. Лукаш се чувства объркан. Въпреки че се радва, ясно му е, че нещата няма да са лесни. Като черна сянка над иначе щастливото събитие висят проблемите със семейството ми. За да проясни мисълта си, влиза в морето. Усмихвам се, докато се опитвам да го намеря в мрака пред мен – ако нещо може да накара мъж да влезе в морето през ноември, то вероятно е фактът, че ще става баща.

В автобуса, на път за вкъщи, тихичко му чета от книгата за бременни.

Седма седмица

И двамата присъстваме на първия ми преглед. За първи път виждам малкото черно образувание на ултразвука, в което се заражда един нов живот. Лекарят не бърза да ми честити. Успокоява ме, че е там, където трябва, но засега това е всичко. Когато по-късно през деня лепя първата снимка от ултразвука в тефтера Moleskine си мисля какво ще правя с него ако на малкия живот не му е съдено да оцелее. Вече знам, че първите три месеца са нещо като изпитателна площадка и само времето ще покаже дали мъничкото черно нещо в мен наистина ще се превърне в човек.

Девета седмица

Има сърчице! Има малко туптящо сърчице! Черната точица в мен е живот! Щастлива съм, когато излизам от кабинета на лекаря. За момент целият град ми се струва по-слънчев и пълен с надежда. Искам веднага да се обадя на Лукаш, макар че предната вечер се скарахме и аз му забраних да идва на прегледа с мен. Когато чува новината, вероятно се радва, но тонът му е равен. Не искал да научи за това по телефона. Затварям и отивам на работа с желанието денят по-бързо да свърши и да му я повторя на живо.

Единайсета седмица

Много неща се променят за две седмици. Прегледът ми тази седмица ще ми е последен в България. Решили сме да се върнем в Чехия. Лукаш дори вече е там с първата част от багажа. Животът вкъщи е станал непоносим и вярваме, че там ще открием изгубеното си спокойствие.

Дванайсета седмица

Тръгваме точно преди Коледа. Навън духа вледеняващ вятър. Тъй като не искам да вдигам тежко, защото всички ми казват, че е лошо за мен, Лукаш е принуден да товари буса на И. и Й. почти сам. За да събере повече неща, го разтоварва два пъти и започва отначало. Оказва се, че не можем да вземем всичко и още тогава решава да се върне в България след празниците. Сам.

Студено ми е и целият този багаж ме влудява. Състоянието ми пречи да оценя колко много всъщност прави Лукаш за нас двамата. Възхищавам се на издръжливостта и перфекционизма, с който товари колата, но на него му трябва по-скоро помощ, отколкото възхищение. Докато той е навън, аз седя на обвития с фолио матрак и пиша писма до мама и сестра ми, с които им честитя празниците и им обявявам пазената до сега тайна. Вероятно заслужават да им го кажа, но в момента не мога да събера в сърцето си достатъчно любов, за да го направя.

Тръгваме за София много по-късно, отколкото очаквахме, а мама стои до външната врата и ни маха. Точно както стоеше и ни посрещаше само преди десет месеца…

Първи триместър

Първите три месеца наистина са тежки, както казват всички, но при мен причините са по-скоро външни. Когато се прибера от работа, а после и от урок, последствията от поредната битка между мама и Лукаш напълно ме довършва. Всеки ден, веднага след вечеря (която е винаги в спалнята, на топло), заспивам с дрехите на леглото, а най-омразният момент идва, когато трябва да стана, за да се съблека и измия. Още по-зле ми става и когато Лукаш ми се сърди заради умората. Цял ден чака да се прибера, а когато това стане мен сякаш ме няма. Нямам сили дори да се съпротивлявам.

Поне изглежда нямам физическите проблеми, свързани с бременността. Започва да ми се гади едва след като си поръчвам особено тежко ястие в едно заведение, но дори и този период трае само няколко дни. От друга страна почти нямам апетит. За вечеря често ям портокали и мандарини – единственото, което ми е вкусно. От време на време все пак в мен се пробуждат странни желания: да ям пелети или пуканки за микровълнова (няколко пъти вечерям точно купа с пуканки) или макарони, поляти с масло и поръсени с червен пипер. Не ми се яде почти нищо сладко.

Непрекъснато съм болна. Дали защото работя с деца или имунитетът ми просто е слаб, през цялото време се разхождам с кърпички, опитвам се да използвам алтернативи на традиционните лекарства, но нищо не помага особено. Единственото, от което имам истинска нужда е спокойствие и почивка, а в сегашния ми начин на живот няма място за нито едно от двете.

Ще запомня първите три месеца като мрачен период, въпреки радостта от зараждането на новия живот. Месеци на умора, тъмнина, изгаряща топлина от печката и вледеняващ студ навсякъде другаде, изтощителна работа и трудни отношения с човек от колектива, портокали и мандарини или пуканки за вечеря, сълзи и опънати нерви, ужасното чувство да нямам търпение да свърша работа, само за да разбера, веднага след като наближа нашата улица, че не искам да се прибирам вкъщи…

Но и месеци, в които за първи път оцених важността на живота, дори когато този живот все още е лишен от разум и се развива само по силата на биологичните закони, а не и по силата на волята. Време, в което се привързах към този живот, колкото и крехък да бе той и неспособен да ми обещае, че от него ще излезе нещо. Защото може би несъзнателно разбирах, че този живот е моето спасение от свят, в който така или иначе не вярвах, че ще оцелея достатъчно дълго.

Живот, толкова малък, че в края на третия месец бих могла да го затворя в дланта си без да го нараня. Но и толкова голям и силен, че успя да ме измъкне от дупката, в която потъвах. Може да го е направил с оглед на собственото си просъществуване. А може би не става въпрос за биология, а за любов.

Или за това, че двете са едно и също нещо.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s