семейството е мъртво, да живее семейството

– Това никога няма да се случи – казвам на Лукаш. – Никога няма да се върнем обратно в Чехия. Просто не мога да си представя отново да трябва да се местим с всичкия този багаж.

Мисля, че казвам това на Лукаш някъде към края на май. Може и да се бъркам, но споменът за тези мои думи мирише на пролетна буря, която ни връхлита на магистралата на път за Бургас.

Няколко месеца по-късно отново пътуваме по магистралата, този път в посока София… и отвъд. Аз стоя най-отзад в буса на И. и Й., от едната си страна затискам част от дрехите им и едно укулеле. От другата ме затиска леген. Местим се обратно в Чехия. С всичкия този багаж.

Колкото и банално да звучи: никога не казвай никога.

*

Началото беше обещаващо. Не прекрасно – обещаващо. Краткият ни живот в България сякаш бе огледален образ на промените в природата. Започна крехко, боязливо, като нежното стъбълце на цвете, едва пробило тежката почва над себе си. Порасна. Не толкова бързо, колкото трябваше – може би бе на по-сенчесто място. Но цъфна, разтвори се. Цяло лято опиянено пиеше светлината на слънцето. Чак се самозабрави. И после не повярва в идването на есента. А зимата? Зимата изобщо не я дочака. Не се скри дълбоко в земята на топло. Самоизкорени се.

Помня много добре началото. Миризма на прясно боядисана стая и на пушек от печка на дърва. Прекарвам вечерите до камината и чета книга за пермакултурни градини. Мечтая си как цяло лято ще берем вкусни, израснали на воля зеленчуци. Работя по няколко часа на ден в неотопляемата си детска стая. Превеждам три-четири страници от книгата, с която съм се заела, и после слизам долу с премръзнали ръце, за да вечерям и за да гледаме някой сериал по телевизията. Аз, мама и Лукаш. Едно нетипично семейство, което тогава изглежда така, сякаш ще заработи.

С всеки ден тревата навън става все по-зелена. С удоволствие прекарвам времето си в оранжерията, стоплена от пролетното слънце, където правя разсад и садя магданоз. Правим си компостер, купуваме си кокошки, подрязваме асмите. Нещата не вървят лесно, но ни подхранва усещането, че всичко, което правим, го правим за себе си.

Известно време Лукаш търси работа, но единствената, която намира е сезонна. Трябва да изчака до лятото. Връща се в Чехия, за да снима за една компания и да изкара някакви пари. Още тогава ме огорчава фактът, че това се налага, но предпочитам да не му обръщам внимание.

Идва лятото, а с него наближава сватбата. Това събитие до такава степен предопределя всичко, което правим, че едва ни остава време за нещо друго. Лукаш работи като пират на поморийски кораб, а аз превеждам и пиша от вкъщи и от време на време преподавам английски на деца. Градината ни не е толкова щедра, колкото се надявахме, но берем краставици, домати, цвекло, босилек. Купуваме кайсии и праскови с щайги от градината в съседния квартал и ги ядем още немити в колата. Бера смокини в тениската си и после ги ям ненаситно, без дори да ги обеля. Почти не излизаме. Всъщност, откакто сме дошли, с Лукаш не сме излизали нито веднъж в центъра или в морската градина с приятели. Той остава вкъщи, за да ремонтира, чисти, строи. Често си мисля, че е просто самотен. Знам много добре как се чувства в тази чужда за него страна. Понася обаче живота в чужбина много по-добре от мен: превръща енергията на самотата в енергия на работата. Все още нещата са стабилни. Осъзнаваме, че живеем в един мехур, малко по-голям от къщата и градината ни, но грижата за дома изпълва малкия ни свят с чувство за цел и удовлетвореност.

И тогава нещо се случва. Някакво странно съвпадение на обстоятелства, което внезапно пука този мехур и разбива живота ни. По едно и също време лятото свършва, започвам постоянна работа, Лукаш прекратява своята, отношенията ни с мама се влошават, а с останалата част от семейството започваме да се караме за наследство. В един момент цялата сила, крепяла ме през пролетта и лятото, ме напуска – връщам се от работа, само за да бъда посрещната от последиците на поредния конфликт станал в мое отсъствие. Чувството ни за цел внезапно изчезва: къщата, за която сме се грижели и чистили, в която сме влагали толкова много средства – и физически, и психически – изведнъж се оказва, че е по-малко наша, отколкото сме предполагали. Чувстваме се притиснати, обвинявани, нагрубявани, а в последствие дори заплашвани от хора от собственото ми семейство. Ние, които зарязахме всичко, което имахме, за да се върнем в България и да се грижим за мама, накрая се оказваме двама алчни измамници, дошли тук с користни цели.

Животът става прекалено тежък. За да издържам семейството, докато Лукаш си намери работа (което, поради ниските заплати в Бургас, изглежда невъзможно), започвам да преподавам и след работно време. Дните ми внезапно изгубват цвета си в тон с дебелите дрехи, заменили летните в гардероба. Единственото нещо, което ме поддържа жива са редките свободни дни, в които с Лукаш тръгваме с колата нанякъде, в търсене на минерални бани, природа или грамофонни плочи. Само докато пътуваме сме щастливи да бъдем бездомни. С връщането ни „вкъщи“ обаче от тази дума-чувство боли.

Все още не сме се отказали. Обмисляме нови варианти. Да се преместим в по-голям град, където на Лукаш ще му е по-лесно да си намери работа. Да си вземем малък апартамент на кредит. Да си наемем градина в някое близко село, мисля си аз, съвсем неподготвена отново да се върна в София. Да бъдем близо до семейството ми, но и достатъчно далеч, за да можем да живеем нормално, както преди.

Уви, дори тази цел съвсем скоро избледнява. Един от най-тежките моменти, които изживявам, е на годишнината от смъртта на татко. Свряла съм се в един ъгъл от голямата стая, където нито един от гостите не ме вижда, и плача, защото за първи път разбирам, че не просто баща ми, а цялото ми семейство е мъртво. Собствената ми майка се държи напълно неадекватно и с нищо не ми помага, дори когато я моля. Собствената ми сестра ме напада директно пред останалите хора, сякаш за да получи тяхната подкрепа. Накрая всички си тръгват, от неудобство, а аз седя на пълната с храна маса и разбирам, че татко е бил основата на нашето семейство. А без основа семейството ни е рухнало.

Седя в къщата, която татко е построил сам – дори сам си е изпекъл тухлите – но около себе си виждам единствено развалини. И внезапно – сякаш едва сега за първи път – виждам сред развалините едно тъничко, съвсем слабо стъбълце. Някакво цвете, което явно е живяло затиснато под основите на къщата и сега най-накрая може да погледне към светлината. Живот, роден от разрухата. Стръкче, което не мога да оставя тук. Което трябва да спася.

Разрухата съм аз. Така поне се чувствам в този момент. Но стръкчето е вътре в мен. Все още твърде малко и крехко, за да може дори да ме погъделичка. Още твърде податливо на всичко в мен и извън мен, за да повярвам, че ще порасне и ще се превърне в цвете. Но с цялата си душа, или поне това, което е останало от нея, се заричам да го опазя. Да го отнеса някъде, където вместо отломки има почва.

Или… ако трябва, колкото и да ми е трудно, да зарежа за миг метафорите…

…да оставя майка си, за да дам шанс на детето си…

…да оставя семейството си, за да дам начало на свое собствено семейство…

Едно от най-трудните решения в живота ми досега, което от време на време ме изпълва с чувство за вина. После обаче мислено се гмуркам в себе си, там, където в мен тупти още едно малко сърчице, и вината изчезва под тежестта на дълга и на вярата, че съм направила най-доброто, за да предпазя новия живот в мен.

Нямам представа дали сме взели правилното решение. Връщането ни в Чехия поразително напомня на връщането ни в България. Едното обаче бе подтикнато от смърт. А другото – от живот.

Радикалното ни решение само показва каква е била истинската причина да се върнем в родния ми дом – една илюзия. Илюзия, че, връщайки се на мястото, на което са узрели детските ми мечти, ще успея да се върна към себе си. Илюзия, успешно подхранвана от обещанията и надеждите на пролетта и изобилието на лятото. Но и илюзия, която се сбръчква, изсъхва и окапва с идващата есен. Която до зимата е мъртва. Вече нямам дом или семейство, където да се върна и да почувствам подкрепа и топлина. Където отново да стана за малко дете. Има само една къща, една майка, която обичам по силата на кръвта, но с която не мога да живея, една сестра, която ме смята за предател. И един гроб.

Може би затова се върнах. Колкото и безсмислено да изглежда дългото ни пътуване към България и всичко, което създадохме там, за да го оставим, вероятно не е било напразно. Трябвало е да се върна там, да разбия илюзията, че детството ми ще е вечно, докато я има къщата, градината, ореха, смокините на съседа, и после да си тръгна, вече „възрастна“, готова да има собствени деца.

Може би трябваше да се върна, за да разбера, че, както казва Боно, „къщата не означава непременно дом“.

И друго – че никога не трябва да превръщаш грижата за някого в свой приоритет, особено когато тази грижа е за твоя сметка. Не само че, избрал другия, загърбваш себе си, но и може да се случи така, че този, на когото си искал да помогнеш, внезапно да се обърне против теб. Да помагаш на другите изобщо може да се окаже изключително безсмислено занимание, особено когато сами не искат да си помогнат.

Макар че… какво правя сега? Не е ли същото? Отново обърнах с краката нагоре живота си заради някой друг. Друг, който все още е част от мен, но който скоро ще стане един полу-самостоятелен, а неизбежно и напълно самостоятелен човек. И тогава? Когато това се случи, ще си спомня ли, че нямам нужда от никой друг, за да бъда цяла?

Надявам се.

Надявам се, че следващия път, когато в живота ми предстои тежък избор, ще избера себе си.

Дори това да означава да остана сама.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s