сватбата (част пета: пълен напред)

21 юли

Денят започва хаотично. Холът е пълен с хора. Кафеварката не успява да изстине – след всяко налято кафе я оставяме за малко под течащата студена вода, колкото да можем да я отворим, и я зареждаме наново. Докато се чудя дали всички ще успеят да закусят подобаващо, навън М. и Лукаш се опитват да оправят багажника на колата. С радост научавам, че с помощта на чук или някакъв друг незнаен вълшебен инструмент са успели да върнат вдлъбнатината близо до предишното й състояние и багажникът вече се затваря.

Ура! 1:0 за нас.

Първата част на деня преминава в опаковане на вилици, чинии, украса, хладилник, одеяла, палатки и какво ли още не. В един от кашоните има дори препарирана патица. Трябва да изиграе пилето от сватбения танц, който си мисля, че ще покажем на чехите. Лукаш е излязъл, за да купи бирата и да вземе усилвателя от сервиза, за да можем да имаме музика. Първоначално смятам, че ще се върне за около час и половина, но времето за обяд минава, чичо Д. спира камиона пред нас, а него още го няма. По някое време ми изпраща снимка на папионки от магазин за мъжки костюми. Казвам му да избере жълтата с пълната увереност, че именно жълтият цвят ще е преобладаващият на сватбата ни (едно от малкото неща, които наистина се оказаха истина). Казвам му и да побърза.

Ситуацията започва да става изнервена след като планираният ни час за тръгване  към Кара Дере минава, а младоженецът още го няма. За щастие, вкъщи има достатъчно „работна ръка“ и заедно успяваме да натоварим каросерията на камиона. Накрая Лукаш идва, разтоварваме пакетите с бира от колата и ги товарим на камиона. Оказва се, че нещо не е съвсем наред с усилвателя, така че засега музиката е под въпрос. Оставям роклята си на М., който ще дойде в Бяла със семейството си на следващия ден и ще я остави в къщата за гости, където ще отседнат. Някак не си представям да я метна при останалите вещи в камиона.

Камионът събира петима без шофьора. Предвидливо до чичо Д. сядаме аз и сестра ми, а отзад – трима от чехите, които ще помагат с разтоварването на тежките неща. Лукаш взима приятелките на момчетата и шеговито заявява, че може би няма да се видим повече. На този етап има настроение за шеги.

Тръгваме във все още бледия следобед. През отворените прозорци на камиона влизат прах и миризма на топло сено. Някъде по извития път към Варна ни изпреварва едната кола с чехи. Чудя се дали, избързвайки, ще намерят правилния път. След планината шосето се отваря – от едната ни страна са безкрайни поляни, а от другата блести морето. Гледам на всичко през очите на момчетата. Обичам да правя така, когато показвам красотата на някое място на човек, който го вижда за първи път. Обичам също и да пътувам за някъде. Без значение за къде, важното е пътят да е дълъг. Независимо какво ме чака накрая – нещо хубаво или не – пътуването продължава да бъде най-приятната част, особено когато следването на пътя изобщо не зависи от мен.

Ето защо спокойствието ми плавно, но сигурно се замества с напрежение от мига, в който камионът излиза от Бяла и тръгва по черните пътища. Въоръжена с нищо повече от сателитна снимка на местността, упътвам чичо Д., но съвсем скоро пътят става прекалено неравен и осеян с кратери. Парливото чувство на паника в стомаха за миг ме парализира. Не знам накъде да водя, а още повече ме притеснява какво си мисли чичо Д. Много повече ме тревожи реакцията на повечето мъже-шофьори към проблемите на пътя, отколкото самите проблеми. Той не казва нищо, но моята склонност към разгадаване на мислите и чувствата на другите не ме оставя намира.

В крайна сметка решаваме да обърнем и да поемем по друг път. Самото обръщане по тесния път разбира се никак не е лесно. Всички слизаме навън и бутаме камиона, за да му помогнем. Тръгваме по друг път, малко по-широк. С удивление наблюдавам как чичо Д. изобщо не намалява скоростта при дупките и минава през тях без да му мигне окото. Успокоявам се с предположението, че в младините му, когато се е учел да шофира, всички пътища са изглеждали така. Тревогата от това дали го водя в правилната посока ми пречи да се наслаждавам на красотата наоколо. Вдясно и напред морето при Кара Дере е болезнено синьо на фона на далечната гора. В късния следобед полята са тъмножълти, а листата на лозите започват да поруменяват.

На известно разстояние пред нас виждам ивица от дървета, водеща на изток. Припознавам елемента от сателитната карта, който през цялото време търсех. Правим завой и след малко камионът спира на „паркинга на Кара Дере“ – голяма поляна, където летуващите оставят кемперите и колите си.

2:0

Разтоварваме всичко и го струпваме на купчина встрани от колите. Изглежда невероятно, че тази купчина съдържа всичко необходимо за нашата сватба. Слънцето вече се спуска над полята, когато чичо Д. тръгва на обратно. Гледам как вече лекият му камион се клатушка по пътя с твърде висока за тези условия скорост и мислено му пожелавам да се върне вкъщи навреме за вечеря. И да удържи на думата си да дойде и да ни вземе обратно в неделя.

След малко идва колата с чехите. Докато осъществяват първия си контакт с непознати представители на местното население – един чичка, който вади от найлонова торба туба с ракия и им налива – аз се опитвам да се свържа с Лукаш и с група приятели, за които знам, че вече са на Кара Дере. И двете се оказват трудна задача. На „паркинга“ понякога има, а друг път няма обхват, но това е единственият ми шанс да се чуя с някого. Слезем ли на пясъка, телефоните ни се превръщат просто във фотоапарати. Тръгвам по пътя обратно към полята с надеждата да уловя по-добър сигнал. Стигам до началото на ивицата от дървета, където виждам две черни кучета. Струва ми се, че тръгват към мен, затова побягвам обратно и не спирам, докато не чувам първите гласове от паркинга. „Дивата природа“ на Кара Дере отново се опитва да ме сплаши. Взимам сестра ми, за да не бъда сама срещу кучетата, и отново се връщаме към полята, където най-накрая успявам да се свържа с Лукаш и да му обясня как да стигне до паркинга. Нямам такъв късмет с българската група. Последното, което чувам, докато сме в зоната на обхвата, е че се лутат някъде по пътищата на път за насам.

След като Лукаш пристига с момичетата всеки нарамва по нещо от купчината и го носи по стръмния склон надолу към плажа. Макар че сме много, струва ми се, че отнема цяла вечност и вече се питам колко ли по-тежко ще бъде на връщане, когато трябва да носим нещата нагоре по склона. Чудя се също дали, с  нашия късмет, спускането до плажа на тежкия генератор и на хладилника ще мине добре, но момчетата се справят блестящо. Накрая остава един голям дънер, който решаваме да бутнем долу директно от скалата. Затаявам дъх, докато накрая не виждам, че се е търкулнал на безопасно разстояние от хора и вещи.

Нощта вече се спуска, когато научавам, че българската група има проблем. Заседнали са в някакъв „коловоз“ и не могат да се измъкнат. Лошото е, че дори не знаем къде са и как да отидем и да им помогнем, а не съм и сигурна, че някой от нас има в колата си въже. В крайна сметка групата има късмет. Край тях минават момчета на ATV-та и им помагат да се измъкнат. След малко и те са с нас на плажа.

Макар че тентата вече е поставена, повечето неща ще почакат до утре сутринта. Плажът около нас е отрупан с кашони, касетки и туристически раници. Сядаме близо до брега, загледани в лунната пътека по спокойното море, и се почерпваме с ракия за добре свършената работа. Аз обаче все още не мога да почивам. За изумление на всички придърпвам един сгъваем стол близо до останалите и сядам в него с лаптопа в скута си. Надявам се, че батерията ще ми стигне, докато преведа речта си на английски. После пък се надявам, че някой ще ми я преведе на чешки.

Нямаме огън и съвсем скоро всички се загръщат в якета и шалове. Пясъкът в босите ни крака е студен. Постепенно разговорите утихват. Лукаш, изтощен, заспива на място, но когато го събуждам твърди, че ще остане още малко. За мен денят е вече твърде дълъг. Отдалечавам се от групата и разпъвам палатката встрани от „сватбата“. Твърде ми е студено и уморено, за да се къпя. Влизам вътре и вълните бързо ме приспиват.

22 юли

Събуждам се много рано и влизам в морето. Струва ми се най-естественото нещо на света. Да излезеш от палатката и след това да се изкъпеш във все още хладката на допир вода. По-естествено от това да си хвърлиш душ в банята. Има нещо гостоприемно в морската вода, нещо, което напомня или за майчината утроба или за древното ни минало.

Всички все още спят и аз поемам на дълга разходка по брега. Намирам мястото, където помня, че от скалата зад пясъчната ивица извира питейна вода. С радост установявам, че вода има, макар и слабо течаща. Всъщност точно зад мястото на сватбата по скалата също се стича вода на тънки струйки. Нея обаче не съм я пила и все още не съм сигурна дали може да се ползва. Малко по-късно всички ще забравим за тези притеснения, а изворът ще се превърне едновременно в хладилник, мивка и чешма, от която да пием. По пътя обратно събирам цветни камъни изгладени до съвършенство от морето. Един от тях е толкова красив, че, за да има с кой да го споделя, събуждам Лукаш като му го нося в палатката. Останалите нареждам на пейката, която си донесохме, за да изсъхнат.

Постепенно всички се събуждат и по примусите започва да се вари кафе. Придобитото, или може би вроденото, ми чувство за ред не ми дава мира – искам час по-скоро нахвърлените по пясъка вещи да се приберат по палатките и да започваме да строим. (Мисля, че ще бъда ужасна майка. J) И тук като в стена се сблъсквам с нещо, което изобщо не бях предвидила: че не съм единственият човек, който прави тази сватба. Оказва се, че с Лукаш имаме малко по-различни идеи за това кое нещо как да се използва и къде точно да се постави. Нещата стигат до там, че започваме да се караме пред всички. Разбира само българската група, чешката сигурно недоумява за какво става въпрос. Обидена, сядам при сестра ми и М., по техни наставления, за да пия едно кафе и да се успокоя. В крайна сметка нещата поутихват, но в мен отново се надига познатото чувство на безсилие, което ме обсебва всеки път щом разбера, че с Лукаш наистина говорим на различен вътрешен език.

В крайна сметка основният строеж се отлага за следобеда. С Лукаш тръгваме към Бяла, където трябва да уредим стаите за гости и да се чуем с всички останали, които ще тръгнат към нас днес или утре. Първо се отбиваме в „Чайка“ – къщата на наши приятели, където ще останат част от гостите. Сенчестият им двор пълен с цветя ми се струва като най-приятното място на света в момента. Използвам възможността, за да кача във Facebook снимки на местността с указания по кой точно път трябва да се тръгне. Последното, което искам, е гостите да се лутат до мястото на сватбата като нас. След това се разделяме с Лукаш и аз тръгвам из града, за да търся свободни стаи за останалите гости, които няма да остават на плажа. Отнема ми доста време – никой не иска гости само за една нощ, особено за следващата, а и обедната жега е убийствена, но в крайна сметка успявам да уредя всичко ден преди сватбата. Вместо да се скрия под някой чадър и да си поръчам фрапе обаче тръгвам пеша към Кара Дере, въоръжена с накъсани кашони и маркери. Смятам да поставя табели и по пътя за допълнително улеснение.

Вероятно изглеждам абсурдно – момиче с малка раница, сламена шапка и къса рокля, която върви сама по прашните пътеки измежду лозята и от време на време спира, за да нарисува поредната стрелка върху кашонената табела и после да я окачи където намери за добре. За съжаление никъде по пътя няма дървета и ми се налага да окачам табели по храсти, люлеещи се на топлия вятър. Никой обаче не ме вижда – само лудите ще излязат от къщите или сенчестите си плажни подслони в този час, за да тръгнат из лозята. Единственият, който ме вижда е чужденец на скутер, който спира и ме пита какво правя. Разбирам, че е индиец и това много ме развеселява. Разказвам му, че правя табели към плажа, където ще се женя на следващия ден. Предполагам, че това развеселява и него.

След спасително за живота ми топване в морето се присъединявам към чехите, които си приготвят обяд. Накупили са си много огромни червени домати – само като ги гледам ме обзема национална гордост. В естествения ни хладилник – локвата под течащия поток – се охлажда диня, която после разрязваме и си поделяме. В това време Лукаш се връща и ми се ядосва, че сме започнали динята. Забравя за нея след като вижда бирата – от нея е останала около половината. Поглеждам към вече червените от слънцето чехи – и към чашите им – но няма как да им се сърдим – по някакъв начин трябва да ги възнаградим за това, че не просто гостуват, а и ни помагат да сътворим сватбата.

След като слънцето започва да клони на запад, а сянката на скалата зад нас допълзява по-близо до морето, се захващаме за работа. Масите с крака вече са сглобени. Сега е ред на ниските. Момчетата се суетят около палетите с винтоверти в ръце. Момичетата пълним чувалите от зебло с пясък, връзваме ги с канап и ги нареждаме около масите. Масите от палети се оказват твърде ниски, затова ги повдигаме върху купчини от пясък и се надяваме конструкцията да издържи.

Част от чехите се заемат с най-предизвикателния проект – закопаването на генератора в пясъка. Включен, генераторът звучи като трактор и, за да заглушим шума, смятаме да го поставим в дупка в пясъка. Дупката е изкопана, генераторът е поставен върху палет, за да има някаква циркулация на въздуха под него. Свързваме го с удължителя. Наливаме бензин. Три, две, едно. Проба. Работи. Котлонът загрява и можем да си направим кафе без примуси. Още една победа! (Браво, момчета!)

Сестра ми и българската група се връщат от гората, като всеки влачи след себе си дълъг клон. Постепенно клоните се превръщат в красива арка, която украсяваме с част от пердетата. Не мога да спра да я гледам. Толкова години разглеждане на сайта на Хосе Вила и на други сватбени снимки тип Pinterest и ето, че най-накрая и аз самата имам сватбена арка, която гледа към морето. От този момент нататък предположението на къмпингуващите в съседство, че тук ще се състои сватба, се потвърждава. Арката веднага влиза в употреба. Под нея едно от момичетата поставя стол и отваря импровизиран фризьорски салон без огледало, но с най-красивата възможна гледка напред.

Последният голям проект е тоалетната. Като се вземат предвид материалите и средата, с които разполагаме, тя е истински шедьовър на инженерството. Съдържа и всички необходими консумативи, дори някои екстри, както доволно отбелязват момичетата. Най-забавното? Разположена е така, че на залез слънцето я осветява отзад и създава един своеобразен театър на сенките, в който главни герои са хората в нужда, а публика – всички останали.

Луната отново изгрява над морето, само с частичка по-малка от вчера. Този път седим около масите, по които горят и хвърлят мека светлина няколко чаени свещи. Част от чехите приготвят вечеря. До последно си мисля, че правят огромна кофа с шопска салата. В крайна сметка обаче, когато се нареждаме на опашка пред тентата с порцеланови чинии в ръка, в тях ни сипват макарони. Никога не съм предполагала, че съставките на шопската салата могат толкова добре да се съчетаят с макароните и соса към тях, но всички се съгласяваме, че е много вкусно. Фактът, че ядем в порцеланови чинии осветени от луната и звездите, превръща вечерята в луксозно преживяване. След яденето всички притихват в разговори, а мракът се озарява и изгасва с всяко дръпване на цигара. Е. вади китарата си и започваме да пеем песни на Nirvana. Усещам гласа си пресипнал и се чудя как ще пея утре. Макар че съм постелила одеяло върху самоделната пейка ми е доста студено и действително се питам как ще издържа сватбената вечер с тънката си рокля. Умората бързо ме приспива и скоро отново съм една от първите напуснали лагера. Отпускам се в топлината на палатката, готова да посрещна последната си нощ като неомъжена жена.

Това, което ме събужда обаче не е слънцето, поставило деня на сватбения ден. Когато отварям очи е все още тъмно, макар че през покрива на палатката виждам, че луната се е вдигнала по-високо в небето. До ушите ми достигат крясъците на Лукаш, който, по всичко личи, неистово се забавлява. Не съм съвсем сигурна какво точно се е случило – единственото, което чувам са частично сподавените възгласи на много хора, явно вътре в морето и явно доста пияни. Отново се облягам на надуваемата си възглавница с чувство едновременно на възмущение от това, че са ме събудили и на лека завист. Не се бяхме уговорили, че ще си правим ергенски или момински партита! Чувствам се леко предадена, макар и да знам, че сама избрах завършека на деня да е скучен. Е, моминското парти, което бих искала да имам, но нямах заради липса на време, така или иначе нямаше да изглежда по този начин. Щеще да бъде по-„мое“ – по-спокойно, по-красиво, дневно.

Ден и нощ. Може би това сме ние двамата, мисля аз, мъчейки се да заспя отново. Винаги в конфликт, винаги с различна идея за нещата. Единственото нещо, което ни свързва са изгревите и залезите. Осъзнавам, че вероятно пропилявам последния си „свободен“ ден в сън, но все пак избирам отново да затворя очи, за да бъда свежа на следващия ден.

Нещо, което ще се окаже добра идея.

23 юли

Още щом отварям очи разбирам, че денят ще започне трудно. Всеки опит да събудя Лукаш е посрещнат от  някакво неясно мрънкане. Все още е доста рано, затова зарязвам неуспешните си опити и започвам да се приготвям за сватбата. Баня в морето и после епилация на краката с електрическа самобръсначка на входа на палатката. Изглеждам безумно, но няма кой да ме види. Един ден ще разкажа това на децата си: как съм седяла на входа на палатката и съм си бръснела краката с електрическа самобръсначка, докато пияният им баща е отказвал да стане и да се ожени. Тук, на дивия плаж, все пак подобни неща не са толкова странни. След малко М. се събужда, излиза от палатката до нас, кляка пред входа й и започва да си мие зъбите. Ще бъде свидетел на бракосъчетанието ни и изглежда се отнася по-сериозно към задълженията си, отколкото Лукаш.

В крайна сметка и той става, но изобщо не му е лесно. Всъщност, никак не е изтрезнял. До някаква степен това ме забавлява, особено когато решава, че трябва да се изкъпем в морето заедно и то без бански. В това за нас няма нищо неестествено, но за първи път ще го правим заедно с толкова много познати хора. Идеята ни изглежда се харесва и на брат му и неговата приятелка, които явно са пристигнали през нощта и са опънали палатката си до нашата. Плуваме към лагера, където Лукаш ме качва на раменете си и двамата заедно излизаме на брега и минаваме под сватбената си арка чисто голи, докато в съседство останалите приготвят кафе.

Кара Дере.

Това най-добре описва ситуацията.

Нямаме много време за мотаене. Набързо взимаме дрехите, които ще ни трябват, и се приготвяме за отпътуване към Бяла. В суматохата М. разбира, че си е загубила личната карта, така че вече не може да ни бъде свидетел, а имаме нужда от двама. За щастие, друга приятелка, която също пристигна късно предната вечер с приятеля си, ще я замести. Казваме на останалите, че отиваме да се оженим и скоро ще се върнем и коментарът ни предизвиква смях.

Жалко че всички не могат да бъдат с нас на гражданския брак, защото там нещата са още по-забавни.

В Бяла минаваме през „Чайка“, където се къпем в истинска баня, с шампоан и сапун. Където има огледала. По някакъв начин това отнема от чара на сватбата, но така или иначе гражданският брак е само формалност. Можем да го изпълним по правилата на обществото, а именно – чисти.

Не сме много сигурни какво точно трябва да правим. Единственото нещо, което знаем е, че трябва да отидем до общината и да потърсим жена на име Стефка. Тук явно фамилиите нямат значение. Бързо я намираме – Стефка ни гледа през прозорчето на гише, на което си представям, че местните баби чакат, за да получат пенсиите си. Точно тук попълва свидетелството ни за гражданския ни брак. Стоим пред гишето – аз в къса бяла рокля и с нелепата си сламена шапка, Лукаш – с обикновени летни дрехи и все още доста пиян – и се чудя наистина ли тук ще бъде сключен нашият брак. Знам, че истинската церемония на плажа ще бъде доста по-романтична от това, което преживяват повечето младоженци, както и че сами решихме да си спестим всякакви излишни разходи като отказахме ритуал в общината, но все пак всичко това ми се струва твърде прозаично. Дори смешно. Абсурдно. Сещам се как бръснех краката си пред входа на палатката и в следващия миг венчаването ни на гише не изглежда чак толкова странно. Напълно е в тон с всичко.

Стефка все пак решава да ни направи подарък. Не сме си платили за ритуал, но въпреки това ни води в друга сграда, на отсрещната страна на улицата, която изглежда изпълнява две функции – на ритуална зала и археологически музей. Заобиколени от грамадни делви, обърнати с лице към българското знаме изслушваме скромната й реч, макар и без церемониална музика. Нямаше нужда да го прави, но явно ни е харесала. Разписваме се един по един на масата, а придружителите ни снимат с телефони. Тук са не само свидетелите – М. в крайна сметка успя да се идентифицира с европейската си здравна карта – но и семейството на сестрата на Лукаш, както и едно чешко момиче с отличен български, което пристига в Бяла по същото време и ще се присъедини към сватбата. Още две-три снимки пред многофункционалната сграда и готово – вече сме женени. А Лукаш дори още не е изтрезнял.

Макар и неразумно, отиваме в близкото заведение на „сватбен обяд“. Изобщо не можем да си позволим да губим време, но Лукаш не е в състояние да шофира, а в снощната суматоха явно е забравил да уточни кой от всички шофьори в лагера ще се върне до Бургас, за да вземе родителите и храната. Тъй като вече е твърде късно за подобни уговорки, ще ходи той, което е и едно от най-лошите решения взети на сватбата. Не само че рискува – в най-добрия случай – да бъде глобен, а в най-лошия – да изгуби живота си, но и ще отсъства от най-важните приготовления точно преди сватбата, оставяйки ме да командвам парада сама.

Минава обяд и слънцето неумолимо пече, когато тръгваме обратно към Бяла река. Докато стигнем до плажа гърбът ми започва да гори и изпитвам неистово желание да се потопя в синята вода. За кратко се чудя дали да потопя и главата си, която приятно мирише на шампоан, но после жегата решава вместо мен. Никога не съм била добра в това да изглеждам подобаващо (снимките от абитуриентския ми бал доказват това) и явно сватбата ми няма да бъде изключение. А и щом ще е плажна сватба, да е плажна сватба – нека косата ми да бъде осолена и да носи лек дъх на водорасли.

М. – чешкото момиче със страхотен български – се съгласява да преведе речта ми и не променя решението си, дори когато вижда, че е около шест страници. Старая се да й създам колкото се може повече удобства – давам й плажен чадър, който следобедният вятър постоянно се опитва да й отнеме, но за щастие не успява. Горкото момиче прекарва часове наред в превод на тази реч. Винаги ще ме терзае мисълта, че не съм й се отблагодарила подобаващо.

Времето безпристрастно напредва и аз знам, че ако незабавно не се превърна в капитан, корабът на сватбата ми ще потъне. Това се оказва най-трудното нещо на света. Част от гостите започват да идват при мен и да ме молят за задачи, а аз не знам откъде да започна. В крайна сметка започваме да доукрасяваме и приготвяме салати. Сестра ми отива за полски цветя и слънчогледи за букета. Първите гости пристигат, носят сладки; сватбените кексчета също са тук и чакат да ги покрием с крем. Обособява се нещо като шведска маса, което на мен ми харесва като идея, но по-късно се оказва, че не допада на част от гостите. Лукаш идва заедно с родителите (и месото) едва след като сянката на скалата е допъплила почти до тентата. Макар че все още е малко след шест, слънцето скоро ще се скрие от плажа. Лукаш е ядосан от слабата организация, от собственото си закъснение и от факта, че не сме готови. Настроението му се прехвърля върху мен и усещам как ме обзема напрежение. Двамата се събираме до арката и трескаво започваме да обсъждаме какво ще правим сега. Отдалече изглежда така сякаш си говорим някакви мили неща или приготвяме изненада, но в действителност стоим там, настрана от другите, и се опитваме да овладеем отчаянието си.

Накрая решаваме, че ще оставим гостите да се оправят с всичко – макар че никой от тях не бе предупреден предварително какво се очаква от него – и ще отидем да се преоблечем, за да може сватбата да започне независимо, че не сме готови. Лукаш също така настоява да съкратя речта си. За миг се чувствам ограбена – аз наистина държах на тези думи; те бяха най-искреното нещо, което някога щях да кажа пред някой. Според него обаче гостите вече са достатъчно изнервени, за да ги карам да издържат реч от шест страници. Нямам време да се жалвам. Докато вървя към палатката обаче започвам да изпитвам истинско съжаление към М., която изгуби толкова много време, за да преведе речта.

Вече съм избрала мястото, на което ще се преоблека – лозята горе на скалата, над „паркинга“. Там има няколко хубави дървета, на които мога да закача роклята си, докато се погрижат за прическата ми. С мен тръгват почти всички момичета, вече облечени в хубавите си рокли. Катерим склона, носейки роклята, малко огледало и сгъваем стол. Със сигурност изглеждаме поне малко абсурдни. Когато сядам на стола и около мен започват да се суетят момичетата, най-накрая – може би за първи път днес – успявам да се поуспокоя и даже да се почувствам малко щастлива. Тук – далеч от плажа и в тази компания – всичко изглежда много по-леко, хубаво и… възможно. Мисля си как точно това е начинът, по който трябва да прекара часовете преди сватбата всяка жена – в обкръжението на други жени, които да я изпратят към новия й живот не само добре изглеждаща и подготвена, но и вдъхновена. Що се отнася до добрия външен вид, момичетата не могат много да помогнат. Нямам никакви гримове, освен тези, с които ми услужват. Гърбът ми представлява огромно червено петно, върху което бялата ми рокля още повече акцентира. Радвам се, че роклята ми е твърде дълга, защото от три дни ходене по пясък стъпалата ми са ужасно загрубели. Въобще, чувствала съм се много по-хубава в много по-маловажни случаи. Но не мога да направя нищо по въпроса.

След малко излизаме на паркинга и се готвим да слезем по склона. Развеселените момичета най-безцеремонно се обръщат към собственика на един от паркираните там кемпери и го молят да ме почерпи с ракия за кураж. Макар и първоначално стъписан, той ми подава чашка пълна с течност с цвят на злато. Ужасна е на вкус, но я изпивам под наставленията на момичетата. Тогава собственикът на кемпера ми пожелава успех, но допълва, че правя най-голямата грешка в живота си като се женя.

За кратко думите му отекват в съзнанието ми, но с първите стъпки надолу по склона куражът ми се завръща – дочувам нечии скандирания и аплодисменти, идващи долу от плажа, и осъзнавам, че дори не са от нашия лагер. Встрани от мястото на сватбата са се събрали десетки непознати, които искат да бъдат свидетели на това рядко събитие на дивия плаж. Когато минаваме покрай тях – аз и моята „свита“ – дочувам „Хайде де, откога я чакаме тази булка!“ и ми става истински щастливо. Втори момент на удовлетвореност от сватбата. Третият за съжаление няма да бъде скоро…

Пристъпвам към Лукаш, който е със завързани очи. Слънцето върху лицето му вече е червено. Остават ни броени минути до падането на здрача. Не мога със сигурност да определя чувството, което го обзема, когато ме вижда в роклята за първи път, но се надявам, че ме намира за красива. Понякога само думите му могат да ме накарат да се почувствам такава. Моля М. да превежда текста, който чета, на чешки и прочитам само част от речта. Толкова много от мен е в нея, че никога не бих рискувала да прозвучи само на български, дори на плажа да бяхме само аз и той. Въпреки това не съм особено сигурна, че всички мои думи стигат до него. Изглежда ми твърде развълнуван, за да приеме и осмисли всичко, което изричам. Според някои от гостите обаче речта ми е изпълнила своето предназначение. „Никога не съм виждала мъж да гледа някого така, както Лукаш те гледаше,“ ще ми каже по-късно М. и аз ще грейна отвътре. На свой ред Лукаш говори за кратко на чешки – не се е подготвил (наистина нямаше време) и после дори ще ме упрекне, че заради моята реч е изглеждал като глупак, но думите му звучат истински и треперят във въздуха.

Всъщност, не знам до каква степен дългата ми реч би имала смисъл. Още там, пред арката, се питам има ли значение това, че се вричаме пред останалите. Не е ли по-важно да се чуем един друг, дори и без свидетели? Не мога да си отговоря. Единствената ми утеха е вярата, че е много по-добре сам да кажеш какво обещаваш и в какво се вричаш, отколкото просто да повтаряш думите на някой друг и да ги завършиш с едно просто „Да!“

Разменяме си пръстените.

Целуваме се дълго. Твърде дълго, за да бъде прилично. Но затворили очи и допрели устни, ние имаме шанса да се пренесем в един друг свят, далеч от всички тревоги и задължения тук. Свят, в който сме в безопасност от всичко. Свят, в който няма време, нито пространство. Няма място за нищо и никой освен за нас двамата. Междувременно, в реалния свят върху нас се сипят ориз и аплодисменти. Светлината, която отразяваме се запечатва в матриците на фотоапаратите, за да увековечи момента. Това ще бъде мигът, с който всички ще свързват нашата сватба – особено тези, които не са на плажа и които никога няма да научат за останалите подробности.

После слънцето се скрива и магията свършва. Оставаме до арката, за да се поздравим лично с всеки от гостите и да им подарим рапан с кошничка, но с това се изчерпва нашият план.

Когато се връщаме до тентата Лукаш мигновено се променя – отново става напрегнат и ядосан и снове напред-назад в опит да овладее хаоса и да направи колкото се може повече. Аз също се старая да му помогна, макар че всички ни увещават да седнем на масата си и да се включим в наздравицата. Така и не сядаме. Обикаляме гостите с чашите си, но аз вече не съм щастливата булка от преди малко. Поздравленията трудно пробиват мислите ми. Не съм сигурна точно какво се случва, но се оказва, че половината гости очакват храната да им бъде сервирана, защото вече са седнали по масите и не им се става. По-лошо, масите не стигат и част от чехите сядат на пясъка зад тентата, обърнати към морето и далеч от всички останали. Отивам при тях, за да ги помоля да се присъединят към другите, но реално няма какво да им предложа. Оказва се, че и месото не е готово. Вегетарианското ядене пък – патладжани с моцарела на грил, което изглеждаше като страхотна идея вкъщи – стои недоизпечено и изглежда не се е получило особено добре. Нямам представа дали останалите разбират, но съм обхваната от паника. Малката ми сестра разбира. По-късно ми казва, че положението изведнъж е станало толкова напрегнато, че единственото нещо, което е можела да направи е да изпие една ракия. После всичко се оправило.

Е, аз не успявам да стигна до този извод. Напълно отчаяна се отдалечавам от лагера и се обръщам към морето с надежда за някакво чудо. Искам да се разрева (и вероятно го правя за кратко) и за сетен път от началото на приготовленията за тази сватба ми се приисква да се откажа от всичко. Това обаче вече е невъзможно. Трудно – сякаш влача след себе си огромна тежест – се връщам в лагера и се опитвам да бъда част от това, в което се превръща сватбата ми – суматоха, в която нямам никакъв контрол върху нищо. Бързо става ясно, че няма да пеем. В момента единствената ни цел е гостите да се чувстват добре. Колкото и да е парадоксално, насочваме всичките си усилия върху тях и съвсем забравяме за всичко, което искахме да направим на собствената си сватба. Чувствам се двойно подведена – но не знам от кого – заради речта си и заради това, че няма да изпеем сватбените си песни. Всички тези дни, в които стоях по средата на спалнята и си представях, че съм тук, докато пея The Power of Love, явно са били напразни. И тя, и „Фойерверк“ ще останат завинаги сватбените ми песни… но само в моята глава.

С падането на мрака и след като гостите са хапнали, без значение какво – сладки или недопечена пържола – нещата започват да изглеждат по-добре. Пускаме музика и сформираме място за танци. Доста от хората вече са пияни, което снема част от притеснението ми. Бих казала, че дори се забавлявам. Вероятно вече съм преминала отвъд границата на отчаянието и приемам нещата с чувство за хумор.

Не успява да ме разочарова дори фактът, че не успяхме да запалим самоделните си факли. Подредени пред арката, те трябваше да осветят пространството, в което да хвърля букета си. Някой обаче бързо намира решение. Омотавам еластичната каишка на нечий челник около букета, включвам го и го хвърлям назад. Летяща светлина. Хваща го И., която го желаеше най-много от всички и дори бе готова да влезе във водата ако бях решила да го хвърля там.

По някое време генераторът угасва – бензинът е свършил. За кратко над лагера надвисва нова заплаха, но нещата бързо се оправят. Лукаш се качва на хълма и поръчва на човека, ангажиран да дойде и вземе гостите, които ще спят в Бяла, да донесе две туби бензин отнякъде. Благодарение на приятелите ни от Бяла купонът е спасен – лампичките на тентата светват отново и музиката огласява плажа. След този последен напън (а и след като изпива черпак с ракия), Лукаш не издържа и заспива, седнал на един чувал от зебло. Никой не може да го събуди. Завивам го с одеяло, но ме дожалява да го оставям така и в крайна сметка с няколко момчета го издърпваме до палатката. С цялото си същество искам да остана при него, вместо да се връщам към тази странна, сякаш чужда, сватба, но от дълг към другите не го правя. Обратно в лагера сядам около един огън, за да се стопля и постепенно губя желанието си да танцувам. По някое време към нас се присламчва някакъв философски настроен непознат и ситуацията поразително ми напомня за всички Джулаи, които някога съм празнувала тук. Това сравнение отнема още повече от специалността на сватбата ми и в крайна сметка ме побеждава. Малко по-късно, много преди голяма част от гостите да заспят, отивам в палатката, горяща от нетърпение да сложа край на този ден.

24 юли

Не бързаме да излезем от палатката. Вече няма за какво. Слънцето напича през тънките й стени, но ние лежим вътре и Лукаш за пореден път ме пита кога и как е легнал да спи. Отказва да повярва, че е бил в безсъзнание и че сме го довлачили дотук. Чувстваме се значително по-добре от вчера. Може би защото всичко е свършило. Няма какво повече да се провали. Нещо повече, от него струи някаква нежност, която дори не усетих през вчерашния ден. Сякаш фактът, че вече сме съпруг и съпруга наистина го е променил.

В лагера всичко е спокойно. Дояждаме храната, останала от снощи, говорим си на най-различни теми, печем се и плуваме. После лениво се ориентираме към разглобяване и опаковане на всичко. Тентата, масите, столовете от чували, генераторът – целият пъзел на сватбата отново се връща до съставните си части, които един по един пренасяме нагоре по склона. Чичо Д. удържа на обещанието си и пристига с камиона, който бързо натоварваме с всички вещи. Голяма част от хората вече са тръгнали. Останалите потеглят сега в най-различни посоки. Оставаме аз, Лукаш, брат му, приятелката му и още едно момиче. Ние двамата решаваме да се върнем до плажа, за да видим дали не сме забравили нещо, а останалите тръгват пеша към Бяла с уговорката да ги вземем по пътя с колата.

Бавно слизаме към плажа и се отправяме към мястото, където вчера се оженихме. Единствено арката, вече без пердетата, подсказва за това какво е ставало тук предните дни. Частта ни от плажа вече е заета от нови хора – виждам, че сме забравили големия дънер, който бяхме търкулнали от скалата, но за щастие няма защо да го носим обратно – хората вече го използват за стол. Влизаме във водата, за да се изкъпем за последно преди да тръгнем към вкъщи. Слънцето отново клони към залез – вероятно точно по същото време вчера съм слизала надолу по склона под аплодисментите на познати и непознати. Днес обаче всичко е спокойно – дивият плаж тихо се приготвя за предстоящата вечер.

За първи път от три дни насам двамата усещаме истинската си връзка с това място. Припомняме си дните прекарани тук и на други пусти плажове, в които компанията ни е била напълно достатъчна и в които всичко се е получавало, защото не е било планирано. Спомените ни правят щастливи: сега сме тук, само двамата, и целият този свят ни принадлежи. Нещо повече, обещали сме си да бъдем заедно, да тръгнем по трудния път на израстването, на създаването на семейство, може би дори на остаряването… хванати ръка за ръка. И по този път, за добро или за лошо, няма да трябва да доказваме нищо на никого освен на себе си. Няма да рискуваме да се проваляме пред никого, освен пред себе си.

С тиха тъга изкачваме склона към паркинга, обличаме се и бавно потегляме с колата. Близо до полето със слънчогледи Лукаш спира. Из-под гумите се носи облак прах и полепва по стъклата. Отляво морето блести тъмносиньо. Отдясно слънцето бавно пада зад далечните хълмове. Поглеждам го. Той поглежда мен. Не казваме нищо. Мълчим, докато прахът пада. В очите му съзирам влажен блясък. Моите му отговарят по същия начин. Кръглите, мълчаливи, мокри ириси – това са пръстените, които разменяме. След този безмълвен обред неизменно идва целувката. Целувката, чиито свидетели са само наклонилите глави слънчогледи.

Отдалечаваме лицата си и се усмихваме. Без да казваме нищо Лукаш отново потегля.

*

Един черен път, едно море, сияещо в далечината. Поле от слънчогледи.

Една прашна кола и в нея двама. Мъж и жена, които се разбират най-добре без думи. Които не могат да превърнат любовта си в представление за другите, защото тя е създадена само за тях двамата. Които не могат да станат едно, защото са твърде различни. Но които, като деня и нощта, все пак успяват да се срещат и сливат.

В онзи миг, спрели до полето от слънчогледи, нашите души се съчетават в залез. За кратко са едно, а после се разделят. И стават свои противоположности. Не ми пречи, че сме ден и нощ. Че звездите ти ми носят студ, а лъчите ми те парят. Не ми пречи, че сме осъдени да се гоним и никога да не вървим заедно. Стигат ми мимолетните срещи при всеки изгрев и залез, в които забравяме кои сме и се разтваряме, смесвайки в едно всичките си цветове – и студените, и топлите. Това е нашата сватба – тя не се случва само веднъж, а се повтаря отново и отново, всеки път щом пожелаем да приближим душите си. И тази поредица от смърт и живот… макар и трудна за приемане ми звучи много по-обнадеждаващо от обещанието за вечност.


Основна снимка – Jiří Dvořák

Фотографии:

Vojtěch Zikmunda (Facebook / Instagram)

Jiří Dvořák (Flickr / Instagram)

Ada GiGi (Instagram)

Георги Бончев (Instagram)

Jáchym Myslivec


©Jáchym Myslivec
©Jáchym Myslivec
©Jáchym Myslivec
©Jáchym Myslivec
©Vojtěch Zikmunda
©Vojtěch Zikmunda
©Vojtěch Zikmunda
©Vojtěch Zikmunda
©Vojtěch Zikmunda
©Vojtěch Zikmunda
©Vojtěch Zikmunda
©Vojtěch Zikmunda
©Jiří Dvořák
©Jiří Dvořák

7-1-i

7-2-i

7-3-i

©Jáchym Myslivec
©Jáchym Myslivec
©Vojtěch Zikmunda
©Vojtěch Zikmunda
©Jiří Dvořák
©Jiří Dvořák
©Георги Бончев
©Георги Бончев
©Vojtěch Zikmunda
©Vojtěch Zikmunda
©Vojtěch Zikmunda
©Vojtěch Zikmunda
©Vojtěch Zikmunda
©Vojtěch Zikmunda

14-i

15-i

©Jiří Dvořák
©Jiří Dvořák
©Jiří Dvořák
©Jiří Dvořák
©Jiří Dvořák
©Jiří Dvořák
©Jiří Dvořák
©Jiří Dvořák
©Георги Бончев
©Георги Бончев
©Vojtěch Zikmunda
©Vojtěch Zikmunda
©Jiří Dvořák
©Jiří Dvořák
©Георги Бончев
©Георги Бончев
©Георги Бончев
©Георги Бончев
©Jáchym Myslivec
©Jáchym Myslivec
©Jiří Dvořák
©Jiří Dvořák
©Jiří Dvořák
©Jiří Dvořák
©Jiří Dvořák
©Jiří Dvořák
©Ada GiGi
©Ada GiGi
©Ada GiGi
©Ada GiGi
©Ada GiGi
©Ada GiGi
©Jiří Dvořák
©Jiří Dvořák
©Георги Бончев
©Георги Бончев
©Георги Бончев
©Георги Бончев
©Jiří Dvořák
©Jiří Dvořák
©Георги Бончев
©Георги Бончев
©Jiří Dvořák
©Jiří Dvořák
©Vojtěch Zikmunda
©Vojtěch Zikmunda
©Ada GiGi
©Ada GiGi

38-1

©Vojtěch Zikmunda
©Vojtěch Zikmunda

 

Advertisements

3 Comments Add yours

  1. Triumpha каза:

    Две-три неща, със и без цитати, и моля за извинение, ако заприличат на номериран списък. Най-важното от които е, че искрено съжалявам, че се плацикахме в морето по това време и изтървах момента, когато свитата се е отправила с теб нагоре. Яд ме е, че ме няма в спомена, не че ме няма на снимките и малко, че не съм участвала в подготовката. Дано Вселената ни прави услуги за в бъдеще и си присъстваме взаимно в следващите големи моменти.

    Направихте ли си сватбен албум? :) И по темата със снимките, мога да поспоря с това парче от изречение: „…снимките от абитуриентския ми бал доказват това)“. Няма да го направя, разбира се, само ще отбележа, че си беше хубавка абитуриентка. ;)

    „Тогава собственикът на кемпера ми пожелава успех, но допълва, че правя най-голямата грешка в живота си като се женя.“ – Това сигурно половината свят ще го каже. Другата половина ще твърди обратното. И, естествено, и двете страни са прави. Нямаше нужда да го отбелязвам, но „човек съм и нищо човешко не ми е чуждо“, понякога обичам да се правя на мъдра и да отбелязвам очевидни неща. (Лирическо отклонение – сетих се за разказа „Чорба от греховете на отец Никодим“ на Елин Пелин и ще си добавя едно черно бобче в моята чорба.)

    „Един ден ще разкажа това на децата си: как съм седяла на входа на палатката и съм си бръснела краката с електрическа самобръсначка, докато пияният им баща е отказвал да стане и да се ожени.“ – разсмях се здраво на това. Което пък ме подсети за любимия ми комедиен сериал, „Как се запознах с майка ви“, и за секунда си те представих като главния герой, който разказва именно тази история на децата си… много, много подробно…

    „След този безмълвен обред неизменно идва целувката. Целувката, чиито свидетели са само наклонилите глави слънчогледи.“ – http://m.memegen.com/58prgw.jpg. Не знам дали е най-тъпият, или най-връзващият-се-с-представата-ти-за-твоята-гийки-приятелка-Лекс начин да ти го кажа, но самоуверено вярвам, че и това ще ми простиш. Обещавам поне да не те баламосвам,че ми е влязло нещо в окото. :)

    Последно по текста :“Има нещо гостоприемно в морската вода, нещо, което напомня или за майчината утроба или за древното ни минало“ – целна ме с тая стреличка в морското сърце.

    Впрочем, мисля, че ти открих един талант или суперсила, ти си избери какво точно е, към края на текста – носиш си в себе си някаква своя приказка, затова лъха на приказка от писането ти. и (поне според мен) затова все хващаш едни такива детайли дори в тривиалните ситуации, които може би убягват на околните.

    Покорно моля да извиниш прекомерната ми словоохотливост и леката лигня, най-приказлива съм като пиша нехудожествено. По някое питие тук-там след вечеря също не помага да се държа по-сериозно. И като се замисля от колко време се познаваме и с какви глупости съм те занимавала през годините, наистина ми иде да попитам как си ме изтраяла. :D

    1. Агамоница каза:

      Винаги е удоволствие да те изтрайвам. :) Помниш ли, когато имахме състезание за писане на все по-дълги писма? Мисля, че никога не е имало проблем с изтрайването.
      Благодаря много за хубавите думи! Този сериал и аз мисля да го гледам, от известно време те наблюдавам, че говориш за него. Аз също не съм го гледала, а в момента имам доста време за това.
      Относно пропуснатия момент, надявам се поне аз да мога да присъствам на твоята подготовка за сватбата. Това ще компенсира нещата, сигурна съм. :*
      Сватбен албум получихме като подарък, много красив, ръчно направен, но все още не са ми пратили снимките. Тези тук ги теглих от Facebook, други ги принтскрийннах от Flickr, но хубави качествени снимки, готови за печат, ми прати само Гошо. :) Останалите още отлежават, предполагам.
      Та, за заключение, никога не се ограничавай в думите, когато ми пишеш, знаеш, че никога не могат да бъдат прекалено много. <3

  2. Triumpha каза:

    Стопляш ми драскаческото сърчице. :) Тези писма не се забравят, средно по веднъж на година – година и нещо като се прибера в Бургас за поне седмица и ме тресне носталгията, ги препрочитам.
    Ще ми е интересно да коментираме сериалчето, ако ти хареса. Няма да изпадам в подробности, само три дреболии за него – (1) на фона на асурдния на моменти хумор финалът е много хубав, много човечен и приятно не-захаросан; (2) харесва ми толкова много, защото виждам голяма част от реалния живот в него, пак на фона на същия абсурден хумор и (3) като изключим няколко дребни подробности, се припознавам почти едно към едно в Робин като виждания.
    Някой ден,, живот и здраве, като ви навестя да си видя племенника на живо, ще ми покажеш и албума. ;)
    За моята сватба не знам, това никога не ми е било цел и мечта в живота, а колкото повече навлизам в „зрелите“ години, толкова повече си мисля, че мога да мина и без нея. Но това е тема за лични съобщения, ще си говорим тия дни, щом имаш време. :)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s