сватбата (част четвърта: подводни камъни)

I

I once knew a pretty girl

And she was in love with the world

And she loved a young man

Who loved her body but never saw her mind

He took everything she had kept

And then he took everything else that was left

But no one believed her

No one believed her

Тези думи са последната капка в чашите зад очите ми. През премрежения си поглед едва виждам мазното стъкло на фурната. Момент от онези, изпълнени с най-малко себеуважение, в който искам да бъда съжалена, но не съм. С насапунена гъбичка в ръка, сълзи по бузите и слушалки в ушите. Изтощена от чистене и спретване на къщата преди сватбата. Проклетата мазнотия не се изчиства. Винаги съм гледала на отложената мръсотия по кухненските уреди като символ на никога не изчистени на време проблеми. На кирливи ризи, с които, щеш не щеш, трябва да се облечеш пред гостите, защото друго нямаш.

Искам да се срина. Точно там, на пода пред фурната, накапан с мръсна пяна. Да призная пред себе си, че думите от песента са писани за мен. Че съм ограбена от любовта си и превърната в нищо. И после да се спася. От сватба. Ако може също и от изчистване на мазното стъкло.

За нещастие, целият свят е безразличен към болката ми. Телефонът ми непрекъснато прекъсва музиката и се виждам принудена да махна слушалките и да слушам ретро песните по радиото, което слуша Лукаш (когото в момента дори не искам да виждам). Сама се принуждавам и да продължа да чистя фурната…

И все пак само няколко часа ме делят от нощта, когато ще заспя, изтощена, и веднага след това ще се събудя, за да потегля. Да, в същия ден, в който пристигат гостите, аз тръгвам в друга посока. Сама. С раница. Едно оправдано бягство, което, както и сама се досещам още тогава, в крайна сметка ще ме спаси. От не-сватба.

II

Малко повече от седмица до сватбата. Вече може да се каже, че имаме нещо като план. Вярно, все още не сме били на самото място, но в Google Maps доста добре се виждат черните пътища, които водят до плажа на Бяла река. Няма как да се объркаме, нали така?

Нещо повече, най-големият проблем (според мен) – масите и столовете – вече e решен. С Лукаш купихме дъски, които ще бъдат превърнати в маси и намерихме/купихме/взехме от там, където не беше особено позволено няколко палета, които ще употребим както намерим за добре. Столовете се решиха една сутрин, докато лежах в леглото, изпълнена с ужас от твърде бързо минаващото време. „Защо да не бъдат чували от кафе?“ мисля си аз и няколко дни по-късно една кола спира до нас и разтоварва петдесет чувала от зебло в прекрасен „естествен цвят“ и с родните места на кафето надписани в червено или зелено. Звучи просто, но не беше. Пиша си го в графа „Лични постижения в логистиката“. Докато ги гледам чак ме обхваща отдавна изгубилият се в бездната на отчаянието и страха ентусиазъм, че ще се омъжвам на див плаж. После Лукаш, в типичен негов стил и съвсем основателно, ме пита: „А ти сигурна ли си, че можеш да ги напълниш с пясък и той няма да излезе от дупките?“ Не, не съм и докато гледам едро плетените чували ентусиазмът ми се връща обратно в познатия уют на бездната. После правя малко чувалче от парче зебло и го напълвам със сол. Нищо не излиза навън.

Облекчението има температура и вкус. То е топло и сладко.

Имаме също и тента, генератор за ток (благодарение на шефовете на Лукаш), одеяла, пердета за украса, стаи за една част от гостите. Още нямаме хладилна витрина. Опитваме се да се свържем със собственици на складове за напитки, за да вземем под наем от тях, но засега – безуспешно. От машината за бира отдавна се отказахме. 10 дни преди сватбата, нещата вече придобиват някакви очертания. Спим все по-малко, запълваме все повече дните си и се опитваме да поддържаме надеждата, че тези крехки очертания все пак ще могат да поемат тежестта на неизвестното, което ги изпълва.

III

Русе.

Седя над чашата с капучино и чета книга. Раницата ми е облегната на стола. Чувствам се така сякаш имам всичко на света, от което се нуждая в непосредствена близост. Усещам се самодостатъчна – нещо, което по принцип не ми се отдава. Сестра ми идва със своята собствена раница. Усещам истински прилив на щастие и благодарност, че след всички онези дни на безпокойство и хаос най-накрая мога просто да седна на кафене с нея и да си говорим без да бързаме за никъде. Вади брачните ни халки, снима ги и споделя снимката в Instagram. Вълнуващо е, мисля си, но отбелязвам, също така, че ако ми бе дала пръстените вкъщи, а не в това спокойно кафене на 240 километра от дома, чувството щеше да е съвсем различно.

Тук сме, защото сме поканени на сватба. Много отдавна. Доста преди онзи зимен влак до Хньевице, когато ми хрумна да се оженим през лятото. Сватба една седмица преди моята собствена. Досега ми звучеше като проблем, но ето, че днес я чувствам като спасение.

Тръгваме към хотела, аз, сестра ми и историите ни – нашите сенки, които също трябва да се нагодят една към друга, за да знаем какво точно се случва с всяка една от двете ни. Мисля, че никога преди не ми се е случвало да бъда в нов град в хотел със сестра ми. Чувството е леко и хубаво. Не бързаме за никъде. Изпявам на сестра ми сватбената ми песен за Лукаш. Тя ми пуска свои любими песни, сред които намирам още една, още по-идеална песен за сватбата ми. Всяка думичка в нея пее любов, вричане, вечност.

Една стара история

Обикновена история

Той слиза по хълм зелен

Тя прошепва: „Легни до мен, легни до мен“

Пр.:

Гледай сега, гледай деня хубав

Слети, двамата слети

Една стара история

На колене той моли я

Не зная как да ти го обясня, обясня

Става дума, че не искам нищо повече от това

Да остарея заедно със теб

Да ме направиш по-добър човек

Тръгваме боси, пътят не е лек,

Но сега ще бъдеш мое слънце

Аз пък слънчоглед, слънчоглед

Пр.: …

И след хиляди години пак ще те желая

Фотографиран от теб

И след хиляди години ще ни изкопаят

Под дебелия лед

Голи, говорим и целуваме ги всички наред

Гори, говорим, за да чуят следващия куплет

За да чуят:

Един човек е по-голям от целия свят, от целия свят

Една любов е океан, ще го преплувам

Един живот не е живян, щом не си треперил за някого

Ако сърцето не е било фойерверк, фойерверк

Пр.:….

Всеки има свои песни, затова моля сестра ми да ми даде тази. Да ми позволи да използвам и тези думи на сватбата си, защото вярвам, че са писани за мен. Тя склонява. Има друга своя песен на същия изпълнител. „Бряг с цвят зелен.“ Тя пък е писана за нея.

Къпем се и излизаме да обядваме. Историите ни все още не са се достигнали. Денят е горещ. Обаждаме се на останалите участници в моминското парти на С., за да определим нашата собствена задача в организацията. Пада ни се най-хубавата – украсата. Двете се гмуркаме в дългите русенски улици и в магазинчетата за евтини стоки. Несъзнателно посягам към бяла ваза, жълти изкуствени цветя, канап, който ще държи гирлянда. Докато сме в магазина още не знам, че украсата за моминското парти на С. в крайна сметка ще допълни украсата на моята собствена. Че букетът от изкуствени цветя ще бъде подаръкът-спомен за момичето, хванало естествения ми сватбен букет.

Събираме се на пейка в парка, Л. пристига и всяка от нас се окичва с ръчно направена диадема с ягодки. Оказва се, че почти всички сме с рокли на цветя. Спокойствието на летния град, очакването на моминско парти-пикник, всички тези женски неща около мен са в пълен противовес на това, което ме обграждаше предишните дни. Тук, на прага на сватбата на моя приятелка, се чувствам много повече като булка, отколкото вкъщи. С гирлянди от канап и жълто-лилави цветя от салфетки ограждаме една малка градинка и я застиламе с голямо одеяло. Останалите момичета вадят нещата за ядене. Моминското парти протича съвсем нетипично – без (много) алкохол, в съвсем спокойна атмосфера и дори с няколко момчета. Нощта само леко смекчава топлината и размива очертанията на града, докато вървим през него на път за хотела.

Сватбата на С. е една феерия, изпълнена традиционно, но и уникална по рода си. Истински пример за идеална организация, добре премислени неща и безупречна логистика. Имаме още много да учим, мисля си аз, но бързо потушавам мисълта с извода, че време за учене нямаме. Сватбата ни е след една седмица. Опряна на стената на хотела в розовата си рокля, сестра ми не може да остави телефона си. Приятелят й, който пътешества към Азия с колело, не може да напусне Истанбул заради опита за преврат. Докато се приготвяме, гледаме само новините. Мисля си за това как личната история се преплита със световната по най-произволен начин. Чудя се как ще се развият действията в Истанбул и дали, докато с Лукаш си разменяме пръстените след седмица, там ще умират хора. За седем дни обаче всички ще видим, че историята потегля към по-добър или поне към по-безкръвен край.

Използвам свободните сутрешни часове, за да напиша сватбената си реч. Става бързо. Чувствам се така сякаш нещо в мен се е отпушило и думите просто се изливат навън. Логиката на текста се изплита от само себе си. Дали заради това, че съм тук сама, с раницата ми в непосредствена близост, или поради страха от вричането, речта съдържа в еднакво количество отдаване и опазване. Любов към бъдещия ми мъж и любов към мен самата. Не е клетва, а само обещание. Макар и без ясно определени условия, вричането ми не е безусловно.

Тръгваме към сватбата, а аз създавам в ума си един въображаем тефтер, в който да записвам всички традиционни неща, за да ги представим после на нашите чешки гости. Тогава, освен че ще пеем песни, си мислим и, че ще имаме време да представим традиционните чешки и български сватбени обичаи на плажа на Бяла река. Нека все пак оставим героите от нашата сватба в неведение. Имат още седем дни и картината на събитието все още не им е особено ясна.

Съпругът на С. е датчанин, затова всеки един от трите етапа на сватбата – краденето на булката, църквата и ресторанта – протича огласен от три езика – български, датски и английски. Първи повод за оптимизъм – при тях това не се оказва никакъв проблем, а напротив – превръща сватбата в едно изключително забавно преживяване. Дано и нашата двуезична сватба мине толкова леко, мисля си аз, но спирам, за да присъствам изцяло на тази. Празненството е изнесено извън Русе, в красиво шато с изглед към Дунав, с външен басейн, сякаш вграден в самите хълмове, и с дълго безупречно подредено море от лозя. Сред морето има дори и лодка, окичена с датски и български знамена. Присъстват хора от 13 различни националности, но всички говорим отлично на международния език на танца и забавлението. Нощта завършва с дълга и красива заря. Загледана в небето аз съм далеч от тук и си пея:

„Ако сърцето не е било

Фойерверк, фойерверк“

IV

Отново вкъщи.

Част от семейството на Лукаш вече е тук. Скоро ще пристигне и останалата.

В момента, в който със сестра ми влизаме вкъщи те са на плаж, така че съвместяването на грижата за гостите с приготовленията за сватбата може малко да изчака.

Това съвместяване се превръща в невъзможна мисия през следващите три дни.

Дори не помня къде точно спим. Малко по малко къщата се пълни с гости. Опитвам се да им обърна някакво внимание, но всяка отделена минута означава изгубено време за приготовления. За щастие има кой да ми помага. Сестра ми приготвя списъка с песни, заедно с малката Е. украсяват с пресована хартия касетките от плодове, в които ще бъдат сватбените кексчета. Аз търся шишета и буркани в мазето, мия ги и после нашият скромен отдел „Украса“ ги завива в старите дантели, които мама пази в едно чекмедже. Няма да хвърляме кошнички, за да не се изгуби някоя в пясъка, но пък всеки гост ще получи своя за спомен. Седим около масата, отвън влиза приятен летен здрач. Паричка и жито увити в жълта хартия и тюл. Трябват ни около 80. Безкрайният ритъм – тюл, хартия, паричка, жито, канап – ме увлича. Понякога обичам еднообразната работа с ръце, защото позволява на ума ми да странства, а и точно в такива моменти имам възможност да обръщам внимание на хората наоколо, макар и без да ги гледам в очите. Кошничките обаче ми се струват недостатъчни. Затова, на следващия ден, отивам в стопанската сграда зад къщата, където от миналото лято държим чувал с рапани и от тях избирам и измивам 80. Всеки ще държи кошничка и, положен до ухото, ще бъде звуков спомен от морската ни сватба.

Докато мия рапаните си мисля за татко, който преди година беше още тук и не изглеждаше болен. Тъкмо той донесе чувала с рапани, сварихме ги на двора в един голям казан и после трябваше да им изкараме месото под наставленията му, докато той седеше на един дънер с вечната си цигара. Онази лятна вечер ядохме точно там, до казана, под асмата, като за маса ни служеше още един дънер. Чистенето на чувал с рапани, макар и леко гнусно, също бе еднообразна работа с ръце, която ми позволи дълги разговори с хората наоколо. Благодаря на тези рапани, от които разбира се дори не вкусих, че ме дариха с тези няколко часа в компанията на татко. За подобни мигове в живота понякога няма втори шанс.

Татко все пак ще присъства на сватбата. От доста време се шегувам, че той ще има най-хубавия изглед – отгоре – „като от дрон“. И все пак ще го материализирам като рамкирам и взема със себе си една от старите му моряшки снимки. Морското кръщение, което по негово време е означавало да бъдеш покрит с мазут от главата до петите и после хвърлен в дълбокото. Още от малка обичам тази снимка и винаги съм се шегувала с него, че е имал брада като на Христо Ботев.

За съжаление, работата в отдел „Украса“ свършва бързо. Струва ми се, че съм отделила твърде много време за нещо твърде незначително. Разбира се, това не е така, но украсата за сватбата ни е като малко жълто цвете на върха на купчина безразборно нахвърляни вещи, които трябва да бъдат подредени, опаковани и готови за превоз. Единственото, което съм направила е внимателно да преместя жълтото цвете от върха на купчината.

Три дни до тръгването, а още не знаем как ще пренесем всички неща. Фактът, че Лукаш ще бъде на работа също не помага на организацията. За щастие, както с рапаните, които ще държат кошничките, така и сега татко се намесва отгоре, все едно, типично в негов стил, няма да остави работите да са провалят само защото с тях са се наели двама не особено организанирани младежи. Насочва погледа ни към края на улицата, до стадиона, където всеки ден стои паркиран камион с голяма празна каросерия. Срам не срам, тръгвам към чичо Д., за да го моля да ни закара нещата до Кара Дере. Невероятно, но се съгласява.   В здрача на поредния ден, с който наближава сватбата, търпеливо го изкачвам да ми разкаже спомените си от моряшките години. Разбирам, че татко много му е помагал, затова сега той ще върне услугата. Единственото, което иска е винетка и гориво.

На път за вкъщи, загледана в залеза, разбирам, че смъртта не е край. Нещата, които човек е направил продължават да живеят и след него. Добрината, която някой е сторил, продължава да помага на рода му.

V

Два дни.

Не помня някога в къщата ни да е имало толкова много хора. Желанието ми да ги накарам да се почувстват добре и у дома си се сблъсква с неотложната нужда да намирам, опаковам и измислям. На двора са струпани чувалите от зебло. Генераторът за ток също вече е тук.  Все още тая надежда, че някой склад за напитки близо до Бяла ще ни даде под наем хладилна витрина, но до края на деня става ясно, че и това няма да го бъде. В крайна сметка ще вземем малък хладилник от чичо. Лукаш вече е превърнал купените/взетите не точно назаем палети в маси без крака. На място ще мислим краката. Имаме поне тента – може би най-голямата инвестиция в сватбата ни досега – която ще пази храната от слънце през деня и – не дай си боже – от дъжд. Същата вечер М. – мъжът на сестрата на Лукаш – излиза навън и набързо спретва още няколко маси с разглобяеми крака от дъските, които купихме. До голяма степен сме завършили и менюто. Част от продуктите са купени. Поръчано е промишлено количество месо, което майките ни ще подготвят вкъщи в деня на сватбата и което ще бъде докарано до Кара Дере непосредствено преди нея. Роднините ще пекат сладки. Две мои приятелки ще направят сватбените кексчета.

Пера сватбената си рокля и преди да я окача да съхне навън я прибирам в калъф за пренасяне на дрехи. Минава време преди от калъфа да започнат да се процеждат капки. Ненужна предпазливост. Лукаш е толкова уморен от работа, мислене, изработване и, като цяло, недоспиване, че и да забележи нещо бяло на простора, вероятно няма да му хрумне, че е сватбената рокля. Наистина, последното нещо, за което мислим, е целта на цялата тази лудост. В момента просто се опитваме да сглобим лудостта, така че от нея да излезе нещо завършено.

Никак не е лесно и вече сме на предела на силите си. Единственото, което може да ме задържи будна и в състояние да работя е целта на всичко това, но тя се губи и за двама ни. Нещата добиват още по-ужасен вид, когато М. ни извиква на  терасата, далеч от останалите, и в пряк текст ни казва, че не знаем какво правим и че от сватбата вероятно няма да излезе нищо. Все още имам в себе си достатъчно вяра и сила за съпротивление на тези думи, но не и Лукаш. Нещо повече, той изкарва страховете, умората и неувереността си на мен. Макар че е най-глупавото нещо на света напускам терасата обидена и намирам най-тъмното кътче на двора, където да се скрия с чаша бяло вино в ръка и да се наплача на спокойствие. След малко чувам стъпки и за (не)щастие не е той. Сестра ми идва и ме прегръща и в момента повече от всякога се радвам, че е тук. Излизаме в нощта, вървим към стадиона, после обратно по улицата и после пак към стадиона и така още няколко пъти – аз с нелепи домашни чехли и чаша бяло вино в ръка – докато признавам пред нея и далечните звезди, че може би сватбата наистина трябва да се провали. Че Лукаш и аз не трябва да сме заедно. Умората и обидата толкова силно притискат плещите ми, че ако единственото облекчение на товара е да се разделя с Лукаш, точно сега, когато десетки гости от Чехия пътуват за насам с колите си, нека бъде това.

Когато влизам вкъщи Лукаш ме прегръща, а аз му казвам, че не е честно да го прави, защото утехата на физическата ни близост вече се е превърнала в импулс. Тялото ми инстинктивно реагира на неговото, но душата ми остава наранена и неутешена. В крайна сметка преставам да се съпротивлявам. С това, без думи, му казвам, че продължаваме със сватбата. Но не повече тази вечер.

VI

Един ден.

Денят протича малко по-спокойно. Дотолкова, че сама решавам да се обезпокоя от факта, че не правя кой знае какво. Надвечер със сестра ми отиваме до Кауфланд с автобуса и пълня туристическата си раница с продукти за 80 сватбени кексчета и една малка сватбена торта. После ги оставяме в Р., която ще  ги прави със сестра си. Р. ни предлага по чаша бяло вино, с което си открадваме малко от ценното време. Връщаме се с автобуса по тъмно. Гледам към пълнещата се луна – утре трябва да я гледаме от плажа.

У дома разбирам, че една кола с чехи вече наближава Рудник. Първата ми реакция е да се паникьосам. Последното, от което имам нужда са още гости. Особено предвид факта, че групата, пристигаща с влака, също ще бъде у нас малко след полунощ. Когато колата паркира обаче съм по-скоро радостна да ги видя. Едно от момичетата ми подарява букет от три слънчогледа. Скъсани са някъде около морето. Може би точно около Кара Дере. Букетът ми носи утеха – през цялото време съм си представяла, че ще украсим мястото на сватбата с растящите в близките полета слънчогледи. Радвам се да видя, че на север от Стара планина, за разлика от тук, все още не са изсъхнали. Групата отпразнува достигането на крайната си цел с глътка ракия. После съвсем предвидливо предлага всички да спят на стадиона, за да не допринасят за хаоса вкъщи. Първото страхотно нещо, което „отборът на чехите“ прави за нашата сватба. Ще последват още много. Каним ги на терасата, където се вадят бутилки с бира, примуси и консервирана храна. В началото се чувствам неудобно, че дори нямат нужда от мен като домакин, но после мислено им благодаря.

Изтощени, с Лукаш лягаме на дивана в хола за около час. После той и М. тръгват с колите, за да вземат чехите, пристигнали с влак и автобус. Имам чувството, че се връщат след пет минути. Събужда ме суматохата от пристигналите гости, допълнена от нещо ново, което ми обясняват на чешки. Трябва ми време да го разбера. Лукаш се е блъснал с колата. Просто е карал назад и се е блъснал в колата на спящите на стадиона чехи. При тях всичко е наред. При нас багажникът вече не може да се затваря.

Прекалено съм уморена да се паникьосвам, но новината ме оставя с горчив вкус в устата. Изненадана съм обаче от реакцията на Лукаш. Дали заради това, че е сред приятели или защото е смъртно уморен, не е толкова ядосан, колкото би бил по принцип. След кратък разговор с гостите двамата излизаме навън, за да спим в колата. Най-накрая, поне за малко, сме сами. Обезпокоена, гледам към звездите през прозореца и се чудя какви ли още неща ще се случат преди сватбата. Отвъд предела на силите си, Лукаш ме прегръща и заспива.

(текстове:

First Aid Kit – I Met Up With the King
Стефан Вълдобрев – „Фойерверк“

илюстрация:

„Rock Beneath the Waves“, Somendra Singh)

7

1

5

4

6

3

2

Advertisements

3 Comments Add yours

  1. Triumpha каза:

    „На път за вкъщи, загледана в залеза, разбирам, че смъртта не е край. Нещата, които човек е направил продължават да живеят и след него. Добрината, която някой е сторил, продължава да помага на рода му.“

    Да. Хиляди пъти да за това и много други неща по темата, но е твърде необятна, за да я зачеквам тук и сега.

    Ако някога се решиш да напишеш автобиографична книга или поне да си събереш публикациите от блога във вид на книга, ще е много приятно четиво и, мисля си, не само за хората, които те познават. Не знам дали някъде още таиш някоя идейка за художествена книга, която си пазиш за далечното, неясно „някой ден, като има време“, но това ти лично, емоционално писане за живота е много силно.

    <3

    1. Агамоница каза:

      Благодаря, Лекс. За съжаление, май за нищо друго не мога да пиша. Не знам дали е липса на опит или липса на въображение. Човек като мен, който се вдъхновява само от личната си история, по-добре да пише поезия, ама мен пък прозата по ми се отдава. :) Аз много бих искала да напиша книга, все още го искам, но въпросът е, че не знам за какво да бъде. И чакам да дойде отговорът. :)

  2. Triumpha каза:

    И аз ще чакам с теб, и ще се радвам да го прочета, когато те намери. :)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s