сватбата (част трета: определяне на курса)

I

„Покой“

Седим в сумрака на заведението, над нас се стели цигарен дим, едва звучи музика. Ние сме единствените клиенти. Колегите от университета на Лукаш са тук, за да ни изпратят. В момента връщането в България звучи дори вълнуващо. Макар че още не сме заминали, на масата вече се оформят планове за групово идване на сватбата ни. Обсъжда се дори ориентировъчна дата. Навън е февруари, но за един кратък миг виждам познатия плаж на Кара Дере, светлини в топлата нощ, фойерверки. Всичко изглежда толкова далеч.

II

“Барселона“

Пролетта все не идва. Седим в кафенето и от време на време поглеждам през прозорците към хора, изненадани от внезапно студения вятър. С нас има само едно момче, но той бързо улавя следобедното ни настроение и минава на същата честота. М. изважда лист хартия, решена най-накрая да постави началото на плана за сватбата ми. Списък с гостите и меню. От доста време насам не съм се смяла толкова. Сред аромата на кафе цялата тази лудост изглежда напълно възможна. Дори броят на гостите не ме стряска. Нито пък фактът, че имаме само три месеца. От време на време някой задава доста сериозен и основателен въпрос, който остава без отговор, но това засега не ме тревожи.

Имаме цели три месеца.

III

С Лукаш говорим по скайп. Разказва ми как е отишъл в общината в родния си град, за да си издаде удостоверение за брак. Докато се жалва колко скъпо е то, аз се удивявам: „Значи наистина го правим?“

Документът е първото нещо, което ми помага да разбера, че сватбата, която живее само в главата ми, ще трябва да стане реалност. За първи път усещам страх. Имам чувството, че, след като намесим документите, любовта ни ще стане по-малко наша. Ще бъде опредметена в едно свидетелство за брак. Узаконена от някоя институция. Сякаш изобщо е нужно…

Сякаш фактът, че Лукаш не е тук в момента и че повече от всичко на света искам да лежи до мен и да го слушам как диша не е достатъчно добро потвърждение. Сякаш приказната сватба, която живее в главата ми, има нужда да се случи и на хартия.

IV

Великден.

Лукаш прекъсва работата си в Чехия, защото не може без мен.

Идва само за малко, всъщност, което ми напомня за онази първа наша година, в която непрекъснато изминавахме 3000 километра на отиване и връщане, за да прекараме поне няколко седмици един с друг. Напомня ми за най-омразния момент, в който го изпращах на гарата и стоях на перона, докато изгубя от поглед първо лицето му, после прозореца, а накрая и двете червени „очи“ на влака. Напомня ми за мига, в който ме изпращаше на автобуса на Флоренц. За неистовото ми желание тези раздели просто да престанат да се случват.

Както и да е. Този път знам, че е наистина за малко. От друга страна, фактът, че го няма изобщо не помага в планирането на сватбата.

Ето защо, в един от празничните дни се възползваме от неговото присъствие тук и тръгваме към Кара Дере. Място, което вече сме обрисували в главите си, но което все още си остава просто празен плаж. Съвсем непригоден за сватба. Още първата стъпка към осъществяването на идеята ни показва, че няма да е лесно. Знаем какво търсим – човека, който държеше бар на плажа преди две години. Но това е всичко. Докато колата катери серпентините по пътя към Варна си мисля как собственикът на бара може да е от другия край на страната и никой да не го познава. Подобна възможност би спряла някого от това да пропътува 80 километра. Не и нас. И това се оказва правилно решение.

Първо влизаме в Горица и решаваме да попитаме местните дали не знаят кой е държал бара на плажа. В селото вали тих дъжд. Хората ни пращат към собственика на едно заведение. Докато обръщаме колата ми става забавно: чувствам се като в някой балкански филм. Все едно съм се върнала назад в миналото – търсим хора по най-древния възможен начин: просто вървим и питаме за тях, без дори да им знаем имената. Човекът от заведението също не ни дава име, но пък е дочул, че въпросният човек е роднина на един негов познат. Искрено се забавляваме на веригата от хора, която вече се оформя и която ще ни доведе до собственика на бара. Човекът пък се радва на нас и на решението ни да се оженим на Кара Дере. Предлага ни заведението си като план Б. „Така или иначе пътят до плажа е твърде лош.“ Благодарим и продължаваме.

Познатият от Бяла се оказва точно там, където ни описаха. (А можеше и да го няма.) Той ни посреща с недоумение, а после с две новини. Добрата: действително собственикът на бара му е роднина. Лошата: от миналия сезон барът е затворен по хигиенни съображения. Първият (от многото) удари по „организацията ни“. Въпреки това решаваме да го намерим и да говорим с него. Х. – собственикът на бара – не му вдига телефона, но той е почти сигурен, че знае къде е – в ресторанта, който в момента ремонтира. Поведени от поредната ситуация с неясен край, влизаме по-навътре в Бяла и отиваме в дървения ресторант, който наистина се стяга за предстоящия сезон. Питаме за Х., викат го и пред нас излиза познат мъж.

„А, вие не бяхте ли от Кара Дере?“

Смеем се. Чувството е не просто на радост, но и сякаш на гордост. Сякаш фактът, че ни е познал – макар че никога не сме се задържали на заведението и не сме били там от по-миналото лято! – узаконява принадлежността ни към това място. „А, ти не си ли от Кара Дере?“ звучи така сякаш Кара Дере е не просто място, на което можеш да се окажеш, а място, от което произхождаш. За пореден път се убеждавам, че е и единственото място, на което бих се омъжила.

Разговорът е нито отрицателен, нито положителен. Просто реалистичен. Научаваме, че от барчето на плажа нищо не е останало. Научаваме, че не сме първите, които се женят на Кара Дере. Научаваме също и, че това, което сме мислили за Кара Дере са всъщност две местности и че гористата част на плажа, която виждам във фантазиите си, е съвсем непригодна за сватба заради лошото състояние на пътя. „Бяла река,“ казва Х. и това ще е първият от много пъти, в които ще чуем името на тази местност – единствената, изглежда, на която можем да направим сватба с желаните от нас размери.

Разделяме се с Х. обнадеждени. Имаме уговорка да му се обадим отново с повече информация, за да ни съдейства за намирането на няколко неща – хладилна витрина, генератор за ток и машина за бира. По пътя за Бургас си повтарям тези три неща наум като мантра  – витрина, генератор, машина за бира.

На този етап си мисля, че имаме само два големи проблема – липсата на маси и столове.

Дори не подозирам колко се лъжа…

V

Имам проблем с конкретните неща. Доста често, когато видя падаща звезда, си пожелавам нещо от типа на „Искам да съм здрава и щастлива“ и после, още преди опашката й да се е стопила в нощното небе, съжалявам, че не съм била малко по-конкретна в желанието си. Казват, че трябва да бъдем по-ясни, когато отправяме желание към когото и каквото и да е. Наистина, представете си някой да ви каже: „Направи ме щастлив.“ и след това многозначително да замълчи…

Също толкова проблемна е конкретиката на сватбата ми. Не минава ден, в който, на път за магазина или центъра, да не повиквам в ума си нейния образ. Няма обаче нищо конкретно. Всичко е сведено до цветове и чувства: светлината може да бъде описана като „дълготрайно залезна“, няма точно разположение на местата за гостите, но аз усещам, че са там. Виждам тези от тях, които ми се иска да видя. Роклята ми не е нито дълга, нито къса – тя е просто бяло петно. Косата ми… дори не знам. Знам само, че се чувствам прекрасно – така, сякаш целият свят се подчинява единствено и само на моите желания.

Как, в онези пролетни дни, не съм разбирала, че всичко по начало е било обречено на провал?

VI

Понякога наистина си мисля, че на Лукаш не му пука за сватбата. Всъщност, вярвам, че дори не се сеща за нея. Ето защо съм повече от изненадана, когато един ден ми казва: „Хайде на сватбата ни и двамата да изпеем по няколко песни!“ Удивена съм. Той току що е прочел мислите и намеренията ми. Нещо повече, от начина, по който го казва, личи, че дълго го е премислял и си го е представял. Също като мен. Директно приемам това малко нещо за доказателство, че няма как да не сме сродни души, но и мислено въздишам, защото разбирам, че и двамата живеем най-вече във фантазиите си.

Все още нямаме нищо, но и двамата мислим за песни…

Аз вярвам, че съм открила своята. Нашата.  Песен, която звучеше от компютъра в студиото на Академията в онзи далечен зимен ден, когато Лукаш ме помоли да му позирам за един проект – момент, за който по-късно бях споделила пред приятели, че „щеше да бъде много еротичен ако го харесвах.“ Песен, която чух, макар и с малко по-различна мелодия, по радиото, няколко години по-късно, докато карахме към Усти в едно тъжно есенно утро. Песен, която, както по-късно открих, е била изпълнявана от много певци, включително от жена с гласови възможности, които можех да наподобя. Песен, която не просто бе фон на първата ми „среща“ с Лукаш, но и песен, която, по случайност или не, е идеална за сватба:

The power of love

Force from above

Cleaning my soul

Flame on, burn desire

Love with tongues of fire

Purge the soul

Make love your goal

Всеки ден, когато остана сама вкъщи, пея песента, разучавам я, повтарям отново и отново най-трудната част. Изобщо не допускам вариант, в който няма да я изпея пред Лукаш в деня на сватбата ни, връщайки го към началото на това, което ни е довело до тук. Пея, изправена, по средата на стаята, но в мислите си съм толкова далеч от тук, че ако помръдна крака си, ще усетя раздвижване на пясък. Пея, без каквато и да е представа за практическите неща, свързани с пеенето на песни навън. Във фантазиите няма нужда от усилватели и микрофони. Посланието винаги достига слушателя, а музиката… е, тя просто идва отнякъде.

VII

Малко по малко, като отделни камъчета, с които после ще бъде построен зид, събираме неща за сватбата. Т. рисува поканата, която в крайна сметка никой не получава. На нея сме аз и Лукаш с големите ни раници. Те ли са нашата отличителна черта? Иска ми се да го вярвам. Но по-скоро се сещам за един летен ден, в който, току що достигнали морето, някъде около Албена, след нечовешко лесен стоп от Чехия, се обадихме на Т. и приятеля й, които живееха наблизо. Помня как ни взеха с колата от една малка бензиностанция – рошави, нарамили големи раници, по средата на нищото. Трябва да сме изглеждали приключенски. Вероятно точно този момент я е вдъхновил – един от най-красивите ни. Но нищо повече от момент.

Пръстените са поръчани. Сребърни. Само толкова можем да си позволим. В последния момент измислям послание, което да се гравира във вътрешната им част. Дълго преди да седна и измисля сватбената си реч, вече полусъзнателно знам, че няма да се заклевам, а само ще обещавам.

Избирам роклята за около половин час, разглеждайки няколко сайта на популярни модни компании от телефона. Отнема ми около месец да реша да я поръчам, макар че всички казват, че е чудесна. Пристига в кутия с кашонен цвят и я взимам на път за работа. В школата, малко преди децата да пристигнат, я изваждам, виждам я за първи път на живо и въздъхвам. Твърде е дълга… И все пак, като за първа покупка на дреха през интернет в живота ми, изглежда достатъчно добре.

Обувки…. за щастие няма да ми трябват.

Документи – изпратени до София, легализирани, подписани, подпечатани, доставени. Служителката от общината в Бяла ме пита за деня на сключването на брака.

23 юли.

Вече наистина няма връщане назад.

VIII

С Лукаш отново криволичим по пътя към Варна. Колата ни е натоварена с дърва за огрев, които ще оставим у приятели в Бяла, защото със сигурност няма да имаме място за тях по време на „голямото преместване“. Това е едната ни мисия. Другата – да се срещнем отново с Х. и да обсъдим трите неизвестни, на които се крепи всичко – витрина, генератор, машина за бира.

Заведението вече изглежда по съвсем различен начин. Х. едва успява да излезе от кухнята, видимо изтощен от работа. Масите са пълни с туристи, музиката е силна. Сяда при нас и още преди да е изрекъл нещо разбираме. Няма да стане. Твърде късно сме се обадили. Трите стълба на нашата сватба – витрина, генератор, машина за бира – вече са дадени на други хора. Съжалява. И ние.

Смълчани, тръгваме към колата и потегляме към Кара Дере. Докато търсим правилния път сред нивите реалността ни удря първия си голям и болезнен шамар. Дори не знаем как да стигнем до мястото на сватбата си. Лукаш обръща по средата на първия път, който хванахме – оттук нататък не е за леки коли. Връщаме се на изходната точка. Упътват ни. После още веднъж. Пътят продължава да ни бяга. Докато Лукаш заобикаля дупките, гледам залязващото слънце. Лозята наоколо горят в червена светлина. Видимо близо, и все пак недосегаем, е райският залив на Кара Дере.

На едно кръстовище от черни пътища се разделяме и тръгваме пеша в различни посоки, за да намерим правилния път. Вървя по прахта, заобикалям дупки, които е невъзможно да бъдат преминати с кола, и вървя, но морето не идва. С всяка стъпка чувам прибоя все по-близо и по-близо, но така и не го виждам. Внезапно ме обхваща нелогичен страх, обръщам се и тръгвам да бягам обратно. Имам чувството, че цялата тази дивост наоколо е настроена враждебно към мен. Когато достигам колата, виждам фаровете – в дерето, където се намираме, вече е тъмно – на друга. Виждам и Лукаш, който се насочва към нея. Страхът още не ме е напуснал. Гледам тъмната кола и, изтръпнала, очаквам шофьора да извади пистолет и да стреля по Лукаш. Не знам какво ми става, но единственото – и най-нелогичното – нещо, което мога да направя е да се втурна към него и да умра тук с него, в това забравено от Бога дере. Два куршума в падащата нощ. Далечният шум на прибоя. „И те живели дълго и щастливо.“

Човекът разбира се не е убиец. Когато го достигам, чувам, че упътва Лукаш. „Покрай слънчогледите. Нали знаеш. Sunflowers, брато, sunflowers.“ Гледам хубавата му кола и си мисля как няма начин да не стигнем до Кара Дере с нашата, щом той е отишъл и се връща. Продължаваме нагоре, покрай смълчаните, сумрачни ниви и след малко тръгваме по посока към морето. Излизаме от колата и тръгваме напред. Хладно е, мисля си аз и се чудя как ще издържа сватбената нощ в ефирната си рокля. Пътят свършва на скала, по която, утъпкана, виждаме пътеката към плажа… много по на север, отколкото искахме да бъдем. Невъзможно стръмна. Долу, на пясъка, са опънати няколко палатки. Точно под нас е онази красива част – прехода от белите скали и почти голите хълмове на Бяла река към гората на Кара Дере. Внезапно нещо дълбоко в мен трепва. Любовта ми към това място. Стръмната пътека почти успява да ме прикани да сляза по нея и да стигна до морето.

„Не можем да направим сватбата тук,“ казва Лукаш и в миг магията се изпарява. В първия момент се мисля, че напълно се отказва. Вече очаквам да предложи друго място, виждам се как му казвам „не“, как му обяснявам, че така или иначе нямаме истинска нужда от голяма сватба. Можем да бъдем само аз и той на това приказно място и всичко ще бъде наред.

„Трябва да намерим друг път,“ казва. „И то още днес.“

Ясно. Избираме трудния начин.

Няколко часа по-късно, спираме колата на околовръстното на Слънчев бряг и въпреки силния трафик, накланяме седалките назад, за да поспим. Вече е твърде късно и двамата сме ужасно уморени. Не намерихме пътя. Не знаем къде ще е сватбата. Нямаме витрина, генератор, машина за бира. Унасям се, но съзнанието ми все още ражда налудничави сценарии. Виждам как някой идва и чупи стъклото на колата. Как до нас спират мутри от курорта в големи черни коли. Как се оказваме случайни свидетели на нечистите им сделки и трябва да платим за това с живота си.

След един или два неспокойни часа се отправяме към вкъщи по тъмните шосета. Питам се накъде са се запътили колите в насрещното, които ни подминават от време на време. Какво ги е накарало да потеглят в този ранен нощен час? Какво ли са тръгнали да правят водачите им? И дали някой се чуди същото – какво правят тези двамата в нощта?

„Търсихме пътя към сватбата си, но не го намерихме.“

Най-накрая сме у дома. Дълбоката, охладена нощ ни кара да се сгушим под чаршафите. Затоплена от тялото на Лукаш, най-накрая заспивам спокойно. Най-накрая сме в безопасност. Тук никакви мъже в тъмни коли не могат да отнемат живота ни.

А сватбата? Нея ще я измислим през деня.

I’ll protect you from the hooded claw

Keep the vampires from your door

When the chips are down I’ll be around

With my undying death defying love for you

(текст на песента: Gabrielle Aplin – The Power of Love

илюстрация: Теодора Димова)

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s