сватбата (част втора: приливи и отливи)

Разказът за моята сватба трябва да започне с годежа. А той – както и самата ми сватба – е противоречив. Съвсем истински и болезнен, с това, че трябваше да се случи цели три пъти. Годежът ни е история за грешките и за любовта, която има силата да ги поправя. За сила и слабост. За приливи и отливи.

/

Приготвяме се да гасим огъня. Пролетната нощ е изненадващо топла. Мисля си за това как само допреди няколко часа стояхме на брега на Миловски рибник и се чудехме дали да останем да спим в някой малък хотел или да пренощуваме в палатката. Радвам се, че избрахме втория вариант. Върнахме се с мотора до един горист хълм, където Лукаш ме остави да опъвам бивак и да търся дърва, докато той се върне до най-близкото населено място за вино. От време на време се сещам за времето – близо час – в което бях съвсем сама в гората и се озъртах като подплашен заек при всеки звук, докато не чух „спасителния“ – ръмженето на малкия мотор, изкачващ се по хълма.

Докато прибирам нещата, Лукаш отива някъде (със сигурност до „тоалетната“, си мисля) и след това се връща с протегната ръка. „Ела за малко.“ С едно око се уверявам, че огънят е под контрол и тръгвам след него по несъществуваща пътечка през дърветата, която води до голяма поляна. Поглеждам нагоре и небето е пълно със звезди. Коментирам го, но Лукаш не изглежда особено ентусиазиран. Значи не сме тук за това. Отмествам погледа си и оглеждам поляната – нещо свети на земята пред нас. Докато вървим, в главата ми лудешки танцуват няколко абсурдни мисли едновременно: „Лампа със слънчева клетка?“ (Да, разбира се, насред гората.) / „Извънземни?“. Едва когато достигаме светлината, виждам, че е свещ.

„О, това е толкова мило,“ казвам, защото знам, че свещта може да символизира само едно нещо – първата ни годишнина. Прегръщам го, а той с цялото си същество ми показва, че пропускам нещо ужасно важно. Объркана, поглеждам надолу и в полумрачната периферия на светлината виждам някаква кутийка.

Оттук нататък всичко ми е в „мъгла“. Не помня кой взима кутийката – той или аз. Не помня дали коленичи пред мен (трябва да е). Не помня дори звука на думата „Да“. Помня само как го прегръщам под звездите и как когато отваряме очи сме обвити от мъгла. Този път истинска.

Уплашена, поглеждам назад към гората. Първата ми мисъл е, че огънят ни е прераснал в пожар. Не усещам обаче дим. Споглеждаме се и мислено се съгласяваме, че единствената причина звездите да изчезнат за времето на една прегръдка може да бъде магия. В момента не разбираме какъв знак е това – добър или лош. И на двамата обаче ни харесва идеята, че природата има главна роля в нашия годеж.

В мъглата намираме обратния път към гората, мотора и палатката-дом. В този момент имаме всичко на света.

\

Усти.

Не се харесвам на снимката, която Лукаш току що ми е направил с бялата стена на фон и която трябва да предам на ЧеДе, за да ми направят карта за намаление за пътуване с влак. Настоявам да ме снима отново със светкавица. Той отказва. Казвам му, че знам много добре как да се снимам така, че да изглеждам по-добре. Той смята, че нищо не знам.

Целият този разговор се крещи. Наранено, егото ми нараства, става все по-голямо и по-голямо и накрая се отделя от мен, заживявайки самостоятелен и разрушителен живот. Докато вървим по улицата – аз и нараненото ми его – към фотото с грозната снимка, записана на флашка, разговаряме и достигаме до извода, че това, което съм (сме) направили, не е грешка. Че върнатият годежен пръстен е най-добрият израз на това, в което се чувствам(е) убедена(-и) – аз и Лукаш просто не трябва да сме заедно.

По-късно се връщам вкъщи. Без его. Слаба и изпълнена с вина.

– –

Когато с Лукаш се караме, винаги се изпълвам с непреодолимото чувство да изляза навън и да си купя нещо, което по принцип не си позволявам. Това е или отмъщение към него или утеха за „вътрешната ми жена“, несправедливо наранена от мъж.

Въоръжена със същото неистово желание, без никакво колебание влизам в един магазин на централната улица в Бургас и си купувам перлени обеци. С красивата им торбичка в чантата, продължавам надолу с бърза крачка и се опитвам да преглътна факта, че Лукаш не дойде на уговорената ни среща, за да остане вкъщи и да оправя един стар ръждясал мотор Балкан в безнадеждно състояние. Сядам, заедно със сестра ми, и си поръчваме от най-скъпите възможни сандвичи в млекарницата. С перли на ушите, ям вкусния сандвич, говоря си със сестра ми и сякаш вече не се чувствам толкова унижена от това, че собственият ми приятел не е дошъл на среща с мен. Че е останал вкъщи да оправя ръждясалия Балкан вместо да дойде с мен на място-изненада – на пътуване с кораб до остров, по време на което да му предложа да се ожени за мен. Да му върна пръстена, който вече няколко месеца стои в кутийката си. Да изкупя вината си.

Е, може би си го заслужавам. А и честно казано – като гледам тези хубави обеци и този скъп вкусен сандвич – може би и сама се грижа чудесно за себе си.

//

Кара Дере

Всичко е измислено.

Писмото, в което го „моля за ръката му“, е написано. За още по-голяма тежест е написано на чешки, макар и с помощта на Google Translate. Поставено е в бутилка и изглежда интригуващо. Намерих си и съучастници – децата, които живеят в бивака до нас и които цял ден тичат от морето до гората и обратно, вършейки щуротии. Планът е следният: едно от тях трябва „случайно да намери“ в морето бутилка с писмо и „случайно“ да го даде не на майка си или баща си, а именно на Лукаш. Съдържание на писмото – „искане на ръка“ и карта, водеща към заровено съкровище – дюшек или лятната мечта на Лукаш. Каквото и да правя, никога няма да измисля нещо по-красиво и магично от първия годеж, но по-добре да действам, докато периодът за поправяне на грешката не е изтекъл.

Всичко минава по план.

Годежът отново е валиден.

Аз отново имам пръстен.

А Лукаш има дюшек.

\\

Вече дори не помня кога и защо, но след поредния отлив в отношенията ни, пръстенът се озовава на перваза на прозореца и никой от нас не иска дори да го премести. Стои точно над леглото ни, в което понякога спим с гръб един към друг, а друг път се смеем или заспиваме в топла прегръдка, но никой не говори за него. Стои там като символ на нещо, което е едновременно лесно и трудно достижимо. Стои и чака.

Но докато чака, времето минава и всеки път щом бърша праха от первазите и го премествам внимателно върху буркана от Нутела, където – по случайност – имаме събрани около 10 крони за сватбеното ни пътешествие с Транссибирската железница, виждам, че постепенно се покрива с черни петна. Вероятно е от влагата, но нещо в мен – онова същото нещо, което ме кара да приемам всичко метафорично – ми казва, че черните петна всъщност са от не-носене. Пръстенът страда.

///

Обичам истории за годежи. Засега една от най-хубавите, които съм чувала е тази за моя първи. И все пак, както свидетелстват двата ми годежа с Лукаш, моментът с колениченето и поставянето на пръстена е един своеобразен връх от дългата планинска верига на любовта. Момент, в който любовта набира сили и изригва като фойерверк, запален от думата „Да“. Момент, който живее вечно.

Но вече го знам. Любовта не се измерва в продължителността или количеството от подобни наситени мигове. Отчита се нейното „средно положение“ – нейната проява в ежедневието. Годежът – а и сватбата – са като две рамкирани и висящи на централно място в дома снимки, едновременно запечатали любовта, но и „изпуснали“ един милион нейни проявления. Любовта в своето „средно положение“ е толкова тривиална, че дори не си заслужава да я запечаташ или рамкираш. Но точно тази любов – като сърце, биещо в нормален ритъм – поддържа живота.

Историята на третия ми годеж е точно такава – съвсем обикновена. И дали защото всичко се случва на третия път като в приказките, или защото „средното положение“ на любовта е най-устойчиво, точно третият годеж успя да изпълни функцията си да доведе до сватба.

Един ден просто решавам да върна пръстена на ръката си. Тъй като имам нужда от повод, избирам именния ден на Лукаш, за да му подаря израз на собственото ми израстване. За да му обещая, че повече няма да го свалям, независимо какво се случва, защото вече съм достатъчно зряла, за да приема отливите на любовта. Достатъчно умна, за да знам, че всеки от тях предшества нов прилив – по законите на самата природа.

Колкото и да се старая с почистването, черните петна не могат да се махнат. Но аз приемам и това. Нещо повече – радвам се, че те са там, за да ми напомнят за трудните моменти и за това, че сме ги преодолели. Без черни дупки и пропасти, без отрицателност, любовта няма как достигне онова спокойно, здравословно средно положение. Затова аз ги приветствам.

Ето защо съм крайно изненадана, когато един ден се заглеждам в пръстена и виждам, че петната, които толкова упорито се опитах да премахна, просто са изчезнали от само себе си. От носене. От приемане.

Тази простичка магия променя живота ми.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s