сватбата (част първа: спасителна лодка)

януари 2016

влак Усти над Лабем – Хньевице

И този ден няма изгрев. Гледам през прозорците на влака към голите поля, тук там разкъсвани от малки горички и тихи селца. Без сняг зимата тук е сива и мъглива. Мисля си за големите комини на фабриката за хартия, където преподавам английски и ми се ще да не слизам от влака. Да го оставя да ме отведе до Прага, а после и някъде другаде. Някъде, където има слънце.

Все пак има някаква надежда. Надеждата, която крие всяко неизвестно. Знам, че ми остават само още няколко седмици в пътуване с влак от Усти до Хньевице, от Хньевице до Усти. Знам, че остават още два месеца зима. Тук надежда няма. Тя е някъде там, в седмиците, които ще последват прекратяването на работата ми, в деня, в който за първи път ще видя цвят по дърветата. В една друга държава. Вътре в мен часовниковият механизъм на рутината започва да забавя движението си. Колелцата започват да се държат странно. Настройват се за нещо ново.

Бих искала да се оставя на неизвестното да ме води само, както съм се оставила на този влак. Да бъда пътник на съдбата, само че без билет. Да сляза там, където влакът ме остави. Да позволя на машиниста сам да се грижи за поетия курс, а аз просто да се облегна и да гледам през прозореца на живота.

Само че това не съм аз. По дяволите, неизвестното е един бездънен океан, а аз не мога да плувам. Винаги имам нужда от нещо, за което да се хвана. Дори да е сламка. Дайте ми нещо – земя, остров, сал – и ще доплувам. Не ми давайте нищо – и ще се удавя.

Не помня дали в един миг слънцето е разкъсало сутрешната пелена от облаци, но аз се чувствам озарена от идея. Сурова, съвсем неоформена идея и с това изключително силна. Опитвам се да я формулирам. Прозвучава това:

„Да се оженим. На Кара Дере.“

Усмихвам се. В едно празно място в съзнанието ми нахлува слънчев вятър от изток, замирисва на сол, виждам онова малко парче от рая, което, заедно с много други хора, често наричам „свое“ – Кара Дере. Необуздана, като всяка новородена идея, мисълта ме завладява изцяло. Вече нямам нужда от това влакът да ме води до Прага, а после и другаде. Вече нося слънцето в себе си.

Вървя по моста над Лабе. Пред мен са огромните комини. Гледам белия пушек на фона на сивото небе. А душата ми пее под слънцето. Стъпва по горещия пясък.

С нежелание се откъсвам от мислите си. Работният ден започва тихо в сумрачните, силно отоплени стаи, застлани с мокет. Но вече всичко е по-леко. Имам спасителна лодка.

И сега, когато имам време – по пътя до гарата в Хньевице, по пътя от гарата в Усти до вкъщи, докато ходя до магазина, докато лежа в леглото – мога да я повиквам.

За да плавам в неизвестното.

Единственото нещо, което ме тревожи е, че в лодката има място за двама.

А другият човек още не знае за нея.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s