як сме йездили на коле в млзе

Ако чешкият ми е поне на поносимо ниво, заглавието се превежда от транслитериран чешки като „как карахме колелета в мъглата“. Сигурно помните снимката, с която завърших последната си публикация – ако я увеличите и се вгледате, ще видите моето типично изражение на концентрираност в нещо, което не умея особено добре, което наподобява (заради носа) малка незнаеща нищо за света мишчица.

Време е да ви разкажа какво по дяволите правех в тази мъглива гора на колело. Това ще бъде разказ в снимки благодарение не на моите снимки на филм, който още не съм сканирала, а на снимките на предвидливия както винаги Лукаш, който си взе дигиталния фотоапарат.

И така… събитията разказани по-долу се случиха на първи ноември, което ми се струва, че беше преди цяла вечност. За всеки случай било е в периода преди да взема първа заплата. Да, най-накрая мога да се похваля, че нямам само шест лева в картата. :)

Та, така. Времето на първи ноември обещаваше да не е дъждовно, което за Чехия е достатъчно добър повод да излезеш сред природата. За съжаление, още щом извадихме колелетата и се спуснахме към центъра, започна да ни брули някакъв лек(о противен) ветрец и да ни мокри нещо, което не беше дъжд, но беше мъгла. Всички хълмове около Усти просто липсваха, което е нещо нормално за този град през есента, но определено не беше добро условие за изпълняване на плана „да се качим някъде на високо и да гледаме колко е яко“ (приблизителните думи на Лукаш, които, разбира се, са звучали по-сладко и по-граматически неправилно). Както и да е, бяхме тръгнали и нямахме намерение да се връщаме. Хванахме влака за Дьечин и след малко бяхме там.

Дьечин е по-малък и по-красив от Усти град, до който се стига бързо и евтино с влак. Може да се стигне и с колело по велоалеята следваща Лабе, която стига чак до Хамбург, но Лукаш реши, че е по-добре да караме колелета не по равното, а, напротив, по баири. Ясно схванала плана му да ме накара да умра от изтощение (за втори път!), аз все пак се съгласих. Слязохме в града и решихме да се отбием до известния дворец в Дьечин, за който знаех само, че в двора му се продават палачинки от елда. Ние, разбира се, нищо не си купихме (беше периодът преди заплатата, не забравяйте), но пък се насладихме на пълната липса на туристи. И, наистина, кой би излязъл да ходи по дворци в такова време!

SONY DSC

В двореца имаше пауни. Малко по-късно забелязах, че в горната част на часовниковата кула на двореца (която можете да видите по-долу) също има паун. Пауни имаше и по някакви гербове, така че най-вероятно това е символът на двореца.

SONY DSC

Това мъничкото в дъното на снимката, на кулата е споменатият по-горе паун.

SONY DSC

А това е Лукаш, който не може да позира нормално за снимки, вероятно защото е фотограф. А това дърво просто плачеше да бъде изкатерено, но понеже нямаше тълпа туристи, сред която да го направим незабелязано, не го утешихме.

SONY DSC

А това съм аз, изглеждаща професионално с колелото си купено в чешкия „базарът ми е много по-добър от базара ти“ Aukro.cz, с Гортекса втора употреба (мерси, Крис!), с клина „Найк“ купен за стотинки от втората на Краснодар и, разбира се, с комбинацията от жълти не-Конвърс кецове и розови чорапи. Ако още не сте разбрали, обаче, за мен „аматьор“ е дума с положителна конотация и спокойно се наричам така. (Отзад може да видите Мъглата, която, поради непрестанното си присъствие в този ден и в този пост, постепенно придобива все по-физически характеристики и вече е достойна да носи главна буква.)

След като разгледахме двореца се качихме на колелетата и се отправихме към центъра, където аз не спирах да възкликвам: „Но защо живеем в Усти, а не тук?“ Наистина, Дьечин е много по-красив и центърът му е пълен с ужасно хубави сгради. Някой ми каза по-късно, че това е погрешно впечатление и, че ако живеех в него, нямаше да мисля така, защото е по-малък град. Казаха ми също, че Усти не е хубав, защото е бил бомбардиран през Втората световна война, но нито едно от двете твърдения, така или иначе, не противоречи на факта, че Дьечин е по-красив град. Истински чешки град с куклено-бонбоно-принцески център, с дворец и река и минимум соц влияние, поне в центъра. Ако искате да се запознаете с типичната Чехия, то Дьечин не е най-доброто, но е доста добро място, където да го направите.

След центъра, поехме с колелетата на запад от града: в началото ползвахме някакъв натоварен път, по който ни задминаваха камиони. От някои от къщите покрай него вече се носеше дим от запалени печки (четете това като „беше студено“). „Поне не е изкачване,“ мислех си аз, знаейки, че съвсем скоро ще наближим хълмовете. Първите по-сериозни изкачвания дойдоха по пътя към градчето Йилове, където спряхме да си починем до една вече не работеща малка гара. След това поехме към тамошния дворец, вече приели факта, че така или иначе на гледки от високо няма да се насладим, по-добре поне да видим някоя друга забележителност.

 

SONY DSC
Типичното чешко градче Йилове: няма голям площад, но има дворец, река и хубави къщи, така че на снимката виждате North Bohemia at its best.

 

 

SONY DSC
Дворецът в Йилове, който може и да е замък. Някой трябва да ми обясни разликата, защото чехите използват думата „замек“ за по-„принцеските“ дворци и „храд“ за каменните укрепени замъци, което прави всичко по-трудно, отколкото е приемливо.
SONY DSC
…понеже все не си правим снимки заедно….

 

По някое време, докато се разхождахме из градината на двореца, се запитахме дали в момента се използва за нещо или просто стои в достолепието си и лежи на старите си лаври. Този наш въпрос ни доведе до входната му врата, която се оказа отключена. Ние влязохме вътре и ни посрещна една жена, която явно скучаеше и ни пита дали искаме да разгледаме изложба на местни деца на втория етаж. Ние не бяхме особено ентусиазирани, но решихме, че ако се престорим, че искаме да разгледаме изложбата на децата, поне ще видим как изглежда двореца отвътре, така че казахме „да“. Жената, обаче, много си ни хареса и не само ни показа изложбата (която представляваше природни снимки, повечето макро и разни други неща), но и ни разказа цялата история на двореца (аз не разбрах всичко, защото повече слушах начина по който говори, отколкото думите й – говореше точно като от документален филм), разведе ни навсякъде, показа ни ритуалната зала (в Чехия много хора се женят в дворци) и ни покани на концерт на някаква сравнително известна поп група, която щеше да свири там. Беше много сладка. Ние, разбира се, знаехме, че едва ли ще дойдем, но все пак обещахме, че ще се върнем. На тръгване, също така, си взехме един албум със стари снимки на Берлин, който заедно с много други книги струпани до входната врата, се подаряваше. Обиколката на двореца много ни зарадва, не само бе безплатна, а и се стоплихме вътре, но и жената ни посрещна толкова мило и с такава радост и гордост ни разказа историята му и ни обясни за какво се използва днес (за културен център) и в какви събития участват местните деца, че ми се стоплиха не само пръстите на краката незащитени достатъчно от фалшивите кецове и розовите чорапи, но и сърцето ми!

Студът престана да бъде (особен) проблем по пътя ни нататък, който започна неумолимо да се изкачва нагоре. Докато карах с по-малко от четири километра в час (защото нали с толкова върви човекът?), зяпах хелоуниските тикви, които хората от селата бяха оставили до входните си врати и междувременно, се чудих кога ще умра най-сетне. Малко по-нататък влязохме в гората, където асфалтовият път се виеше като особено дълга змиорка с глава някъде далеч нагоре в мъглата, в която също така се губеха върховете на хълмовете. Тъй като се движех ужасно бавно, наблюдавах индивидуални дървета и листа покрай мен с надеждата да не мисля за смърт. От мислите, в крайна сметка, ме отърваха едни катерици с бели коремчета (такива нямаме в Борисовата! тези са като от книжките, които имахме със сестра ми като бяхме малки, направо ти иде да ги хванеш и да ги стиснеш здраво за коремите от сладост!), които просто си подскачаха на едни клони на метри от мен. Те ми върнаха вярата в живота, който реших да продължа да живея (тоест трябваше да изкача хълмовете, за да сляза и продължа съществуването си). По някое време Мъглата се сгъсти толкова много, че спокойно вече мога да говоря за нея като за МЪГЛАТА. Лукаш реши, че е опасно да продължим да караме по асфалтовата серпентина, защото колите, които се качваха или слизаха, със сигурност не ни виждаха. В крайна сметка хванахме някакъв път през гората и бутахме колелетата нагоре (което, не знам защо, в началото мислех, че е по-лесно от каране нагоре по асфалтов път), а когато се изкачихме ги подкарахме по влажната шума, докато пътеката отново се съедини с асфалтовия  път. Оттук е и познатата ви вече снимка:

SONY DSC

Скоро вече бяхме доста високо и гората отстъпи на село, където спряхме да обядваме на бързо на една спирка. Вече беше доста студено и дори аз нямах търпение да тръгнем и то още нагоре, за да се стопля. Вече ни оставаше съвсем малко до някакаква кула, която Лукаш искаше задължително да видим, макар че и двамата знаехме, че в такова мъгливо време няма да се вижда нищо. Аз в началото се опитах да го разубедя, защото знаех, че пътят до кулата се отбива от нашия път (и по-важното, отива още нагоре!), но за щастие се съгласих с него. Лукаш е от хората, които обичат предизвикателствата – ако имате такива хора около себе си и сте по-скоро от моя тип „Ама трябва ли още да се мъчим?“, задължително ги слушайте и ще изживеете страхотни неща.

Следващата част от пътя няма да забравя! Първо беше леката градушка, която ни валя за малко, а после едно от най-магическите неща свързани с мъгла, които съм изживявала (има и друго, по-хубаво :)). Докато изкачвахме един от последните баири след отбивката, нещо в светлината около нас се промени. С всеки изминат метър МЪГЛАТА оредяваше и изведнъж пред мен започна да се показва някакъв блед, постепенно усилващ цвета си пейзаж – все едно гледах как цветна снимка се проявява пред очите ми. Още няколко метра и Мъглата се превърна в мъгла, после в мъглица и накрая се превърна в някакъв праг пресечен от лъчите на слънцето и изчезна. Над нас блесна чисто синьо небе, а почти замръзналият ми черен клин веднага се стопли от лъчите на слънцето. Беше невероятно! Чак не ми пукаше, че хълмът пред нас продължаваше. По някое време, като съвсем се стоплих, пак започна да ми пука и реших да бутам колелото.

SONY DSC
Най-накрая слънце! Камъкът отляво е част от дълъг сравнително висок скален масив (не знам дали правилно боравя с термините), по който обичат да се катерят катерачи.

Няколко метра от мястото на снимката имаше „гледка“, наречена, ако не се лъжа „Дьечинска хледка“. От там се откриваше невероятен пейзаж наполовина погълнат от гъста бяла мъгла и наполовина ясен. Някъде пред нас, забулена в смог, беше и Германия. На това място умората ми внезапно изчезна и се изпълни с радост, че не се отказахме от отбивката. Наистина гледката си заслужаваше!

SONY DSC

SONY DSC
Заслужава си, нали?

SONY DSC

Изобщо не ни се тръгваше от там, искахме само слънцето да ни пече, но вече нямахме толкова много време, затова продължихме към върха с кулата, който се нарича Дьечински сньежник. За щастие сняг нямаше, но мъгла – бол, така че и от там нямаше гледка. Не знам защо Лукаш не е снимал кулата, но ако искате да я видите, цъкнете тук – според мен е доста приказна. :) Лошото на това мъгливо време и това красиво място е, че ще трябва да се върнем там, за да видим гледката в ясен ден, което означава, че това пътуване с колело ще се повтори някога в бъдещето… но просто трябва да си напомням, че си е заслужавало.

Не ни се напускаше това слънчево място, недостижимо за мъглата, но скоро щеше да се смрачи и нямаше друг избор. Спуснахме се надолу и скоро отново се озовахме в мрачния и студен свят само на стотина метра по-долу от нас. Пътят ни продължи на запад – югозапад и беше сравнително равен, но аз бях доста уморена и ми липсваше слънцето. В крайна сметка стигнахме до първоначалната ни цел – местност с много интересни скални образувания наречена Тиске стьени. Вижте ги в Google, наистина са невероятни. За съжаление, вече беше толкова студено, мъгливо и мрачно, че се разходихме съвсем закратко покрай тях (втори аргумент в полза на връщането ни там и второ бодване в сърцето при мисълта за всички онези изкачвания).

 

SONY DSC
Аз, изглеждаща нелепо пред едно скално образувание. Мъничката скала прилича на делфинче.

Върнахме се до асфалтовия път, изядохме си целия шоколад, който ни беше останал и се спуснахме надолу към Усти. Лукаш беше изпълнен със страх за мен, защото вече не се виждаше абсолютно нищо и имаше реална опасност някой шофьор да не види светлините ни. В крайна сметка, обаче, успяхме да се спуснем бързо надолу и излязохме от мъглата преди да се смрачи съвсем. Вечерта ни застигна все още по пътя, като най-странното е, че колкото по-тъмно ставаше, толкова по-бързо карах. Някакси, просто исках тази опасна ситуация да свърши. Въпреки студа и тъмнината, обаче, още тогава на колелото, по пътя към Усти, се радвах за деня и бях горда със себе си, че не умрях, а, напротив, с не чак толкова много бутане, колкото си мислех, успях да изкача хълмовете и после да се пусна по тях. Мисля че, всъщност, ако беше лесно, споменът нямаше да е толкова ярък и хубав.

Мисля че, ако сте стигнали до тук, вече ме мразите за многословието, но не забравяйте, че тези пътеписи ги пиша и за себе си. Както и друг път съм казвала (или писала или мислила) нямам намерение да спра да правя вълнуващи неща, което означава, че ще забравя по-старите. Трябва ми място, където да се връщам и да си ги спомням. Така че, с тази карта на маршрута, ви казвам „ахой“ съвсем до скоро, когато ще разберете каква е връзката между пътешествията и Lidl. :)

Untitled
36,07 километра – за някои е нищо, но за мен е най-дългото пътешествие с колело и то по наклонен терен. :)

 

 

 

 

 

Advertisements

One Comment Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s