Как се описва неописуемото?

Мога да отида на кардиолог, да си спомня за последните два дни и след това да ви сканирам направената кардиограма.

Ама пак няма да се разбира.

Истината е, че единственият начин, по който мога да ви разкажа за Беглика е чрез думи, а те са толкова по-слаби от това, което бълбука и ври вътре в онзи орган в ляво! Много по-слаби, особено в момента. И въпреки това имам нужда да разкажа за Беглика, защото ужасно много ми тежат насъбралите се съвсем пресни спомени за нея и в момента ми е адски тъжно, че се върнах обратно в уютния си дом, където не умирам от студ и в гърба ми не ми се завира някакъв корен, и има течаща вода и то два вида – студена и топла. И всички тези удобства, тези малки незначителни неща, които когато изгубиш оценяш, а когато отново ги получиш осъзнаваш, че би ги заменил поне за още малко време сред природата. Не знам дали го разбирате.

Исках да напиша нещо жизнерадостно, шарено, изпълнено с любов и красота, точно като Беглика, но не осъзнавах, че ще ми липсва толкова много и връщането към нея ще е болезнено. Но все пак трябва да се опитам…

Беглика… местност Беглика… язовир Голям Беглик, Западни Родопи, Беглика free фест – 20-21-22 август. Вървиш по каменистия път, защото иначе колата не може да мине с теб. Вдъхваш аромата на боровете от двете страни и някъде отстрани чуваш гласове и музика, но не виждаш нищо. Чак към края на пътя изниква голям хълм и завой и язовирът свършва, а на негово място почва лагерът – стотици шарени палатки, накацали по хълма. Отнякъде се вие огън, пристигат коли, хората се смеят и вадят раниците от багажниците. После виждаш табела „С колите до тук“ и едни шарени хора ти показват къде е фестивалът.

Виждаш приятели, с които и друг път си скитал и, колкото и време да е минало, чувството е едно и също. Радваш се. Качваш се нагоре по  хълма, разпъваш палатката, спираш от време на време, колкото да хапнеш по някоя малка горска ягода. След малко всичко е готово и хората се запътват към фестивала.

Ох, ужасно трудно ми е да пиша… и не мога така… безлично е… продължавам по друг начин…

Между мен и Беглика беше любов от пръв поглед. Още щом стъпих на поляната до язовира през мен премина една толкова физически осезаема вълна на щастие, че не можех да не се обърна към другите и да им кажа, че се чувствам ужасно ужасно щастлива дори нищо повече да не се случи.

Беглика е друг свят! Първото сравнение, което ми хрумна, бе, че това пред мен е като средновековен панаир, а аз съм една пътешественичка, която се е отбила там. Точно пред нас имаше цирк… от едната страна хора стояха на земята и майсторяха нещо от вълна или филц. От другата страна имаше павилиончета, в които правеха коктейл Бъзлика и други видове храна и напитки. По-нататък имаше шатра-чайна, където в големи тенджери се вареше Масала (или хималайски чай). На малка сцена, акостирала на брега като лодка, беше сцената. Някъде далеч далеч напред в друга шатра хора, седнали в кръг, биеха с ръце по тарабмукита или надуваха диджъридутата. Други играха „чилик“ (стара прабългарска игра), трети се опитваха да ходят на въже.

И вече няма смисъл да се опитвам да спазвам някакви пространствени и времеви отношения, защото оттогава, от тази първа стъпка, всичко бе в едно – и музиката, и хорото, на което се бяха хванали деца, млади майки и младежи, и гайдите, и Оратница, и един бос хипар, който не знаеше как да танцува, но слушаше универсалния език на музиката и ритъма и се научи, и песните благославящи Кришна, които така и не спряха, и сладкия и леко тръпчив вкус на Масала, и хладната трева, и тъмосинята вода на Голям Беглик, и работилниците, и хората, които лежаха на земята, и тези, които работеха – които правеха цветя и риби от вълна, и шапки от хартия, и фигурки от филц, и кораби от подръчни материали; и шатрите, където прожектираха филми и водеха презентации, и голямото Не се сърди човече, в който децата бяха пионки, и кучетата, и моментът, в който сестра ми започна да вие като вълк, аз го поех, после един друг и после се чуваше откъслечен вой от всички страни на тълпата, и танците, и импровизираното състезание с кораби, и слабият нисичък човек, който приличаше на Моби и танцуваше без да му пука, и хората с кокили, и тези от Нейшънъл Джиографик, и другите от WWF, и библиотеките, които представляват черги, а по тях нахвърляни книги, и шатрата за вълна, и малките кейчета, където вятърът духа по силно, и хвърчилата, и състезанието по хвърляне на телефони, и веещите се кърпи, и прането висящо по въжетата, и виното – и бялото и червеното, и домашната ракия, и звездите, и големият дракон, който бе запален и носен по цялата поляна (и кръстен Ламята Спаска от един зевзек в тълпата), и мирисът на дим, и йогите, и човекът с филца, и тези с масажите, и другите от БЧК…

Хората… Манито каза: „Беглика ми върна надеждата в хората“. Да, те бяха различни, но това, което аз ще запомня е усмивките им, косите им, шарените им дрехи. Младите семейства, които идваха с бебетата си, чужденци, обикалящи целия свят и спрели тук за кратко, стотици поли, летящи на хладния вечерен вятър, толкова шалове, толкова боси крака, още повече зелени гривнички по ръцете и топлина в сърцата… не мога да надникна в тях, но знам, че и те са се чувствали като мен, щом са били там.

Ох (отново), не ми се получава. Неописуемо е. Такива неща се усещат. Бих искала всички да са толкова щастливи, колкото бях аз щом пресякох онзи невидим праг към тази вълшебна страна. Трябва да е вълшебна, защото като се замисля… някои от тези хора от утре… от ужасния понеделник, ще се върнат към нормалните си животи, от шатрите ще останат само дървените скелети, уханието на гозбите ще изчезне, язовирът ще плиска вълните си по голия бряг, боровинките ще стоят небрани, във въздуха няма да се чува „Хари, хари, Кришна!“, нито звукът на тарамбуки, нито приглушеният вой на диджъридуто…

Което ми подсказва как да опиша Беглика или поне да се опитам – Беглика е общност – но не просто едно събиране на хора… ОБЩност – убедена съм, че магията на този фестивал беше толкова силна благодарение не само на организаторите, но и на хората там. Стъпките на всички хора създадоха тези тихи вибрации в земята, които се сляха с кръвта на всички и запулсираха в синхрон със сърцата им. Всички, някакси, просто бяхме част от нещо извън нас, по-голямо от нас, но зависещо от нас… като частички от пъзел. В момента всеки си е взел за всъщи собствената част и тя ще си остане така в него и от време на време ще се пробужда, за да напомня за тези два (а за някои – три) дни в рая.

Обичам те, Беглика. Това поне мога да го кажа със сигурност.

P.S. Скоро ще има и снимки. :)

P.P.S Дадох тетрадката с приказката на една англичанка, която каза, че вече ще живее в България – тя и нейното малко семейство държаха библиотеката – но ще предаде тетрадката на някой. :)

Advertisements

5 Comments Add yours

  1. Невелина каза:

    :)))))))))))))))))))))))))))))))))
    за място и емоции, които наистина не могат да бъдат описани с думи си ги описала страхотно! Припознах много от начина, по който аз се чувствах в написаното от теб! Благодаря ти :)))
    и аз се влюбих… безнадеждно :)

    1. Агамоница каза:

      Значи и ти си била там? :)

  2. Невелина каза:

    бях да! :))) сега разглеждам снимки в офиса и въздишам носталгично… :)

    1. Агамоница каза:

      Ох, извинявай, сега като ти видях името тук се сетих, че отказах поканата ти във Фейсбук… прати ми я пак, ако искаш – просто обикновено приемам само на познати хора, но в случая щом си била на Беглика това променя нещата. :)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s