Вчера

Мислех си, че съм единственият човек, който не е гледал „Вчера“. Е, нито бях (днес), нито вече съм, тъй като най-накрая го гледах. (Невероятни ми идват изреченията днес.)

Така де. Тъй като 99 процента от нормалното българско население го е гледало, няма смисъл да разправям каквото и да е. Искам просто да споделя какво си мислех, докато го гледах и какво всъщност си мисля всеки път щом гледам някакъв филм за 60-те или за каквото и да е зараждащо се сред покорното и манипулирано общество бунтовническо движение. (Като четата на Христо Ботев.) (Шегувам се.) Така де, тези филми са от онзи тип произведения на изкуството, които те трогват, защото принадлежат на един свят, който никога няма да се върне, а който ужасно много искам да усетя.

Як постер. Прилича на третокласно крими. Но все пак говорим за преди 30 години, не се оплаквам.

Тук си представям дъгите, които образуват веждите на някой 60-годишен човек, чиято младост е протекла по онова време.

Не, спокойно, не искам социализъм. Аз съм просто едно объркано същество, което не си харесва света и гледа на отминалото време като на по-хубаво, като обръща внимание само на позитивните му характеристики. Кон с капаци? Може би. Но и с цвете в гривата. :)

Освен това 60-те на Запад по ме кефят. (Разбира се, дете откърмено с американско кино.)

Както и да е. Идеята, за която ще пиша кратко и ясно, е по-универсална. И тя е следната. Свободата да правиш абсолютно каквото си поискаш не е хубаво нещо. Или поне не е най-хубавото нещо, колкото и странно да звучи. И то защо? Не защото всеки се юрва да прави някакви неща, без да му пука за общото благо. То кога на някой му е пукало за общото благо? Не, идеята ми е абсолютно вятърничава и детинска – и тя е, че забраненият плод е най-сладък. И че сигурно няма нищо по-изпълващо сърцето с радост от малката победа срещу големия враг (там дали ще е държава, или някой учител, представител на даден вид власт, сещате се). Просто щастието от това да правиш нещо забранено и чувството на истинска свобода, докато го правиш.

Това нашето сега свобода ли е?

Това е обикновен въпрос. И отговорът му естествено е – „Много ясно, как да не е свобода?“ Свобода е. Защото мога да отида където си поискам, да си изразявам мнението и редица други прекрасни неща в този свят (както виждате, не съвсем не си обичам света). Но липсва тръпката. И на голяма част от хората им липсва тръпка. А според мен, вълнението е много важна част от човешката душевност. Тук мога да си позволя да цитирам Блез Паскал – „…complete calm is death“. Той не го е казал на английски, ама не ми се търси утвърдения български превод. Така де, и затворникът и напълно свободният не се вълнуват достатъчно. Но затворникът поне може да се надява на спасение, докато от свободата спасение няма.

Ех, какво заключение за есе. Трябва някой да ми плаща да пиша афоризми и после да ги публикува в малка черна книжка със заглавие „Афоризми и мисли за днешното сбъркано общество“… хаха… и отдолу ще пише „Без паника“ и ще върви в комплект с хавлия, с която хората да изтрият потта по челата си, набила след осъзването на сбъркаността на обществоно. Да, и Артър Кларк ще ме съди за авторски права.

Както и да е… пак се отнесох и сигурно е за добро, понеже като се отнеса сама се карам да приключвам публикацията.

Щях да казвам, че е било много по-яко да пиеш и пушиш (и разни други неща), криейки се от някой. Със сигурност всяка дръпка или глътка са носили някакво мимолетно щастие.

Всъщност сега осъзнавам, че това, което се опитвам да обясня е очевидно и че отдавна е доказано с много примери. Но да, струва си да се напомня, че когато получаваме всичко наготово то не успява да ни развълнува чак толкова. Победата му е майката! (В миналия си живот сигурно съм била Че Гевара, но според майка ми съм била тибетски монах – е то все тая, нали?)

Хайде, до тук бях. Хубав филм. Радвам се, че го гледах. Радвам се, че Кирил Маричков ми каза довиждане :) Все си го представям като някой от героите от филма. Така де, пожелавам на всички да си намерят някоя малка битка, защото аз лично, за щастие или не, съм човек, а не влак и не искам да се движа по релси, които някой друг е определил. Искам да съм самолет, който да лети след изригването на вулкан, обаче да се измъква… хахах

Айде, лека!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s