”Go after her. Fuck, don’t sit there and wait for her to call, go after her because that’s what you should do if you love someone, don’t wait for them to give you a sign cause it might never come, don’t let people happen to you, don’t let me happen to you, or her, she’s not a fucking television show or tornado. There are people I might have loved had they gotten on the airplane or run down the street after me or called me up drunk at four in the morning because they need to tell me right now and because they cannot regret this and I always thought I’d be the only one doing crazy things for people who would never give enough of a fuck to do it back or to act like idiots or be entirely vulnerable and honest and making someone fall in love with you is easy and flying 3000 miles on four days notice because you can’t just sit there and do nothing and breathe into telephones is not everyone’s idea of love but it is the way I can recognize it because that is what I do. Go scream it and be with her in meaningful ways because that is beautiful and that is generous and that is what loving someone is, that is raw and that is unguarded, and that is all that is worth anything, really.”
Днес е ден, в който мога да кажа без да се замисля, че музиката е най-великото изкуство. (Утре сигурно няма да се съглася.) Започнах да си го мисля още на връщане от университета, минавайки през парка. Мислех си как ми се е случвало да не харесам някое произведение, но след като прочета критика върху него, да го разбера и да го приема за хубаво. По подобен начин почти погледнах с друго око на ренесансовото изкуство, докато с Луси обикаляхме улиците на Флоренция и тя ми говореше за художници.
С музиката не е така. Колкото и да ми хвалят определени музиканти, колкото и влиятелни да знам, че са били, никога не бих харесала музиката им само заради посланието й. Тя трябва да докосне нещо в мен, за да я призная. За мен има само два типа хубава музика: музика за вървене и музика за стоене/лежане/пътуване в седящо положение.
Докато вървя, песните, които слушам, трябва да са бързи, певците трябва или да извисяват гласа си до последната октава или просто ритъмът да е толкова бърз, че да смогне на скоростта, с която се движа (дежурното обвинение към мен е, че вървя много бързо, нещо за което обвинявам майка си). Докато вървя и слушам музика, мога да обръщам само внимание на колите. Хората за мен не съществуват. Ако съм ви подминала по улицата, не ми се сърдете. Не съм ви видяла, наистина. Докато вървя слушам Florence, дръм енд бейс, бързите песни на Coldplay (Major Minus, Cemeteries of London… Fix You дори, само заради края), бързите песни на Enigma, Oasis, Zaz и, въобще, всичко достатъчно силно и достатъчно бързо, за да ме накара просто да си вървя и да си мисля и да обръщам внимание само на колите. Не мога да слушам балади, защото те пропускат речта на хората, а тя ме връща в реалността. Когато вървя и слушам музика, единственото ми желание е да не ме види познат и да не иска да си говорим, защото вървенето и слушането на музика за мен е един откраднат миг от деня, в който наистина искам да остана насаме със себе си. Само аз, музиката и никакви хора. Моето най-асоциално Аз е това, което върви и слуша музика.
Когато седя/лежа/пътувам, мога да слушам всичко. В тези моменти песните може да са по-спокойни, защото и аз съм по-спокойна. В такива моменти слушам Лиза Джерард, Dead Can Dance, Chambao, Enya, бавните песни на Enigma, бавните песни на Coldplay, Sacred Spirit, Amethystium и така нататък. Има редки случаи, когато влиянието на някои от песните на тези изпълнители върху мен е огромно. Странното е, че обикновено това влияние е най-силно, когато имам да правя нещо друго. Например сега, за да напиша това нещо, прекъснах писането на статия, в която става въпрос за видеоигри. Във втори курс имах ужасно много такива моменти, защото имахме много лингвистика… Но някои от тези изпълнители – особено Лиза Джерард – имат силата напълно да ме откъснат от ежедневните ми задачи и да ме изпратят в една съвсем друга реалност, понякога отминала, понякога никога съществувала, а понякога толкова непонятна, че все едно не е човешка реалност, а, например, реалността, така както си я представя вишневият цвят. Много е странно. Може би не трябва да слушам такава музика, когато работя или уча, защото и без това имам проблем с фокусирането върху тъпи неща, които ми трябват само заради пари или диплома.
Но колкото повече знам, че не трябва, толкова повече ще го правя. Музиката е наркотик, както би казала навярно и Лекс (една моя приятелка, която е един от най-големите меломани, които познавам). Едно доказателство: понякога, когато поради някаква причина нямам музика във себе си, взимам автобус до университета. Ако нямам книга, това е най-мъчителното пътуване в живота ми, колкото и кратко да е. Пробвала съм да слушам хората, но те само ме отегчават или ми развалят настроението.
Та… за Verde Mar. Оставила съм си изречението за игрите ето така: “… за да стимулира развитието на дигиталните игри за сметка на”, защото тази песен просто реши да ме отмъкне от реалността на стаята ми в общежитието, в която всеки ден пиша глупави новини за глупав сайт, и ме отведе на едно място, на което бях преди няколко години. Беше лято 2009 и вървях по пътя от Равда към Несебър със сестра ми, една колежка от лятната работа и две момчета – спасители, които цял сезон мислех за идиоти, а пък те се оказаха изключително мили и забавни хора. И се сетих също за това колко хубаво е на морето, когато слънцето залезе и колко приятно е да вървиш и да ти мирише на сол. Сетих се и за едни зелени смокини и за това колко розови и сладки бяха отвътре. Сетих се за миг и за онова странно усещане в края на лятото, в което мислено се извиняваш на жегата, че си я обиждал и я молиш да остане още малко. После се сетих, че стана късно и трябваше едни цигани да ни закарат до вкъщи (?!?).
Как се сетих точно за този момент, докато пишех за дигиталните игри? Благодарение на музиката, разбира се. Именно тя съживява някакви обикновени моменти, които просто забравяме, и не само ни кара да си ги спомняме, но и ги прави специални. Разходката, разговорите със спасителите, зелените смокини. Е, може би не циганите…
И така… написах това просто, за да го прочета някой ден и да си спомня пак за този летен ден. Струва ми се не толкова важен, колкото просто приятен спомен.
А сега се връщам към статията. Ако случайно не знаете, до десет години няма да има видеоигри на дискове. :)
Няма начин да не сте гледали това клипче, тъй като всички масово се изредиха да го публикуват във Facebook. Което е много много радващо. :)
Радващо е, защото хората, които са го споделили, са все млади, все се занимават с нещо временно и все нямат ясна идея за това какво искат да правят с живота си. За съжаление (или пък не) повечето мои връстници са все такива. Аз също не правя изключение. Но, ако мисля рационално, по начина, по който е мислел Йордан Жечев, докато си е правил презентацията, ще стигна до следното заключение: това, че не знаем какво да правим с живота си означава, че имаме свободата да го решим в процеса на живеене. И имаме свободата да променяме това решение колкото си искаме с едничката цел това, което правим, да ни прави щастливи.
Разбира се, ако пак мислим рационално, ще стигнем до извода, че : а) така мисля сега, защото съм млада и нищо не знам за тежкия ужасен живот, а пък и всички млади на теория са оптимисти (с около един милион изключения в българския контекст) или б) така мисля аз, защото (една част от) днешното младо поколение има невероятния късмет да живее в най-хубавото време за България (тук Ани Салич вдига вежди и казва: “Сигурно имаш предвид икономическата криза?”) – време, в което едновременно имаме повече свобода да пътуваме, да изразяваме позицията си и какво ли още не, но и сме запазили някои от нашите характерни български навици и идеи, които ни отличават толкова много от западния начин на мислене.
Може би аргументите ми не са много силни, но аз никога не съм била добра в рационалните обяснения. За мен всички идеи за живота така или иначе извират от сърцето. Те въобще не са обясними. И когато сме изправени пред един начин на живот, обикновено сърцето първо възроптава, но разумът успява да го успокои и да му вдъхне надежда, че всичко ще се оправи или че е просто временно или, в случая на милионите изключения от правилото, успява да го заглуши и да му втълпи, че в българската действителност няма пълно щастие, има само справяне с реалността по най-добрия възможен начин.
Дали защото съм млада или нещо друго, но това второто обяснение въобще не мога да го проумея!
И така, в следствие на това, което казах досега (вижте, опитвам се да съм рационална), ще изтъкна, че ако не съм добра да убеждавам себе си (а може би и другите) по рационален начин, то мисля, че мога (поне себе си) да убедя на 100% по емоционален начин. Както казах, всичко идва от сърцето и там трябва да отива. Затова, докато гледах това клипче, си мислех за хилядите причини, които аз бих добавила към списъка на Йордан Жечев. Те, обаче, не са рационални. Те са емоционални и затова са доста субективни и, може би, малко хора биха изредили същите или поне не биха изредили пълния списък.
Точно за това няма да ги изреждам. Все пак идеята на този пост не е да разкажа за себе си. Аз почти винаги се старая, когато пиша тук да пиша за неща, които по някакъв начин биха били интересни не само на хората обсебени от идеята да разберат нещо повече за мен (дори не знам дали има такива конкретни хора, но има такива хора по принцип, които четат блогове, за да разберат повече за човека, който ги пише. Пример: аз :)). Затова, вместо причини ще ви разкажа за сестра си, тъй като, според мен, тя е идеалното олицетворение на младия човек, имал късмета да се роди в България през 90-те.
Сестра ми рисува от много малка. Помня, че мама й показваше как да рисува крави на хартия, а тя се упражняваше върху стените на детската (която беше едно със спалнята). След това, когато тръгна на училище, нашите я изпратиха на школа по рисуване, където да развие уменията си, но това не трая дълго най-вече заради финансови проблеми (Ани Салич: “Кризата обяснява всичко!”). Не може да се каже, че семейството ни е давало всичко, за да развие нейните умения. Тя направи това сама. Никой никога, освен това, не я е насочвал в избора й на висше образование (Ани Салич: “Така или иначе образованието не гарантира работа.”). Тя беше приета, някак случайно, в Лесотехническия университет, където учи Инженерен дизайн.
Малко след като спряхме да се шегуваме с нея за това, че ще става горски, сестра ми започна наистина да се интересува от това, което учи. Само с помощта на приятел се научи да работи със сложни компютърни програми за моделиране, а въображението й и уменията й да рисува бързо й помогнаха да навлезе в “занаята”.
Миналата година сестра ми и една нейна колежка спечелиха конкурс за дизайн на нова стъклена бутилка на Devin.
Преди няколко месеца, сестра ми и една приятелка, която се занимава с Environmental Management, спечелиха конкурс на Lego за дизайн на следващата им кутия за конструктори. Освен тях спечелиха още четири екипа от цял свят. Този месец им предстои да отидат в Дания, а следващият в Белгия. В Брюксел ще обявят кой от петте проекта ще бъде реализиран. Може и да не победят. Но фактът, че две българки, едната току що завършила, а другата още учеща, спечелиха Международен конкурс, означава много. Но не това исках да ви кажа.
Исках да ви споделя за какво се притесни сестра ми един ден. Тя ми каза: “Леле, представи си, че на тези конференции в Дания и Белгия някой ми предложи работа там. Това ще е ужасно! Как ще остана там и ще зарежа всичко тук?” Под “всичко” сестра ми имаше предвид България. А под България аз имам предвид всичко онова, което обвързва емоционално човека с мястото, на което е роден, и което никое друго място по света не може да му даде. Емоционалните причини, които сестра ми би посочила за оставане в България, са същите като моите. И пак, разбира се, са субективни. От значение тук, обаче, е, че тя е един млад талантлив човек, който не иска да напусне държавата си. Иска да остане тук.
И то не заради някакви глобални идеи като да направи българското общество по-добро, а от чисто егоистични идеи, ако искате, да живее на едно място, в което има свободата да “бъде гладна и да бъде глупава”, както би казал Стив Джобс. Под “гладна” имам предвид не само не достатъчно заможна. Не, гладът е и нещо друго – някакво желание вътре в теб, което настоява да бъде утолено и което може никога да не бъде утолено, но само опитът за утоляването му е достатъчен. Едно чувство за не пълна принадлежност към настоящия момент, което ни кара да вървим напред. А под “глупава” имам предвид не вслушваща се в общото мнение, не приемаща тази доза негативно мислене, която от Новините ни сервират всяка вечер преди лягане, вървяща срещу течението просто.
С всичко това искам да кажа, всъщност, само едно нещо. Трябва да се чувствате късметлии, че сте българи. Трябва да отхвърлите материалното като критерий за успех и да се съсредоточите върху духовното. И преди да сте си помислили, че ви призовавам към някоя секта, нека кажа, че под духовно имам предвид нашата култура, нашите обичаи, нашата природа, тези малки дребни неща, които ни правят това, което сме и без които наистина не можем (било то таратор, банички, свобода, Zamunda и така нататък). Всеки ще намери своето българско нещо, без което не може.
Много от нас младите, включително аз, ще излезем навън, за да потърсим нещо различно. Важното е, обаче, че някои, включително аз, ще се върнем. Не мога да кажа, че съм видяла чак толкова много свят, но и без да съм го видяла си знам, че България, такава каквато е сега, не е чак толкова лошо място. Никак даже. Може би го казвам, защото съм млада. Може би, защото не гледам новини. Може би, защото познавам изключителни хора. Може би, защото съм спала под небето по българските планини и знам, че този въздух го няма никъде другаде по света. Или може би просто защото съм здрава и имам пари да си плащам наема и да си купувам храна. Със сигурност не мога да накарам всички хора да мислят като мен.
Но ако, подобно на Йордан Жечев, всички ние започнем да гледаме на чашата като наполовина пълна вместо наполовина празна, ще се променят много неща. А това, както казва той, са факти. Там е чашата, там е водата. Нищо не е измислено. Всичко е въпрос на гледна точка. :)
Сигурно ги има навсякъде из Интернета, ама, пък, това си е моята гледна точка. Ако пък, случайно, не знаете за кукерите в Перник, ще ви споделя, че става въпрос именно за кукери именно в Перник. Фестивалът се казваше Сурва и в него участваха не само кукери от цяла България, но и различни маскирани хора от различни страни.
Аз лично за първи път видях кукери на живо. Почти същото е като по телевизията само като изключим аромата на овца, който е колкото неприятен, толкова и приятен. Някакси, народен такъв, аромат… Та, ето снимки:
Тук кукерите си чакат реда и мръзнат. Всяка група си изпълнява традиционните танци на площада, където водещият приканваше хората да гласуват за тях с SMS на кратък номер. Винаги така е било. В старите книги е записано. :)
Този човечец беше много пиян, но го разбирам. Беше ужасно ужасно студено. Всъщност повечето кукери си имаха специален виноносач, който от време на време им повдигаше маските и им наливаше вино в устата.
Това ми беше любимият кукер, макар че е всичко друго, но не и традиционен. Той шибаше с тази пръчка всички около себе си, както и двамата човека, които играеха ролите на вол и крава с нецензурни имена и които теглеха количката с топчето. Весело. :)
Този кукер ме дръпна и танцуваше около мен с още един кукер. Тогава разбрах за аромата на овца. Иначе приемам цялото нещо за знак от Съдбата, че цяла година ще се радвам на необикновени късмет и здраве. Другото хубаво нещо на това, че кукерът ме дръпна, е че успях да направя поне една снимка в близък план (някои от нас нямат дигитални фотоапарати!)
Дете с маска на кукер.
Тези хора облечени като мечоци… ами, бяха мечоци.
Висша мода.
Това е чуждестранната група, която най-много ми хареса. Бяха от Латвия и тази жена, която е в гръб (сигурно ми завиждате за фотографските умения :), имаше много красива маска на лисица.
Междувременно:
Кебапчета! Най-силната българска храна! Едно от нещата, които най-много мотивират хората – да излязат в студа, да гласуват и прочее…
Хората, които ме познават, знаят, че мразя циркове. Има нещо едновременно досадно и ужасяващо в клоуните, а животните са измършавели, измъчени и принудени да правят нещо, което не трябва да правят по природа.
Странното е, че в Cirque du Soleil (където няма животни, иначе нямаше да стъпя там), ми хареса именно излизането от ограниченията на природата. На човешката природа. Дали, всъщност, ние сме ограничени от природата или просто сами сме ограничили движенията си е трудно да се каже. Но това, което видях, бяха едни по-различни хора. Толкова леки, толкова въздушни, сякаш направени от енергия, а не от кожа, месо и кости.
В онези моменти, когато музиката ни подготвя за най-сложния трик във въздуха, знаем, че акробатите ще успеят, защото са професионалисти и защото правят това всеки ден, но в същия момент се питаме дали, пък, нещо няма да се случи. То, обаче, не се случва и акробатите се приземяват успешно. Хората аплодират най-силно именно моментите, които изглеждат невъзможни. Това са правилата на шоуто. Най-големите усилия на артистите заслужават най-големите усилия на публиката.
В подобни спектакли, които са колкото “невъзможни” трикове, толкова и костюми, осветление, музика, цветове, хореография, песни и, разбира се, шеги (цирковият елемент, който като такъв, най-малко ми хареса от цялото представление), е лесно да повярваме, че артистите не са хора като нас, а са някакви митични същества с необикновени възможности. Но ако се опитаме да си представим сцената без светлините и хората без костюмите (както аз винаги правя, не знам защо, винаги държа да развалям магията :)), ще разберем, че това са обикновени хора.
Което, разбира се, разваля магията, но в същото време доказва и това, което си мислех, докато гледах как акробатите подскачат във въздуха, как се катерят само с ръцете си или как се люлеят на метри от сцената: това е човешкото тяло! И то може да прави всички тези красиви и необикновени неща ако бъде тренирано. Подобни изпълнения винаги са ме изпълвали с удивление, а всъщност всяко едно здраво тяло има потенциала да полети. Въпросът е хората да повярват в него и да го научат.
За мен Cirque du Soleil беше именно това – празник на човешкото тяло. Осъществяването на тази хармония между душата и тялото, която толкова малко хора успяват да постигнат. Същата хармония, която кара хората да изпитват удоволствие от храната или от допира на друг човек до себе си вместо да го правят автоматично, “водени от тялото си”, сякаш тялото е само нещо, което трябва да бъде усмирено. Нещо, което трябва да ни износи през живота и което трябва да захвърлим, както змията си захвърля кожата, пред прага на онова, което всеки човек сам за себе си вярва, че ще види след смъртта си.
Абсолютни глупости. Тялото е за да се обича и празнува. Тялото е, за да се използва – както годините и здравето ни позволяват. Така, както го направиха артистите от Cirque du Soleil.
В клипчето горе (за което много благодаря на Жани :)) има известна доза сантименталност и идеализъм. Но, пък, в коя кауза няма? Като става въпрос за каузи, тази да помогнеш с нещо малко на някой човек, било то непознат, е сигурно една от най-лесно изпълнимите. Но за днешните хора размерът има значение, дори когато става въпрос за доброто. Тези малки добрини не се забелязват, затова много малко хора ги правят.
В Квартирата има един лист, на който е написано “Направи добро и го забрави”. Това е едно от любимите ми послания, написани по стените на това мое любимо място.
Та въпросното клипче ми напомни за един ден, преди няколко седмици, когато вървях по Графа и едно дете пред мен си изтърва портмонето и дори не забеляза. Друго дете, вървящо зад него, обаче, веднага го взе и тъй като беше по-малко, а и другото вървеше твърде бързо, трябваше да бяга силно, за да го догони. И го направи. Догони го. И му върна портмонето.
Ето от такива малки неща е направено онова Добро, което уж всички искаме. Ние все го търсим в някой над нас и когато този някой се провали, го обвиняваме. А пък то Доброто е толкова малко и незначително, че ако някой не протегне ръка или не отстъпи място на дядо в автобус, изобщо няма да съществува.
Не вярвам сервитьорка от софийско кафене скоро да излезе и да подаде чаша вода на строителен работник просто така. Но, пък, ми се иска да вярвам (и тъй като много често правя, каквото искам, ще си вярвам), че повечето хора биха се усмихнали, когато видят как едно малко дете гони друго, за да му върне портмонето. Или биха отворили поне едно прозорче в мислите си, през което да влезе слънце и да им покаже, че има надежда и че не всичко е неплатени сметки от парното, болести, алчни политици и така нататък.
А най-хубавото е, че Доброто наистина е толкова малко, че абсолютно всеки може да го направи. :)
Най-хубавото нещо, което направих тази седмица. :)
И то не само, защото хората се събраха, но и защото протестираха с усмивка, с тромпети, с народни танци. Защото пред мен едва едва вървеше един дядо, който е там да засрами всички млади хора, които по това време са стояли на топло. Защото винаги съм знаела, че колкото и алчен и повърхностен народ да сме понякога, винаги ще има хора, които ще обичат страната си и ще се опитват да я запазят.
Не обвинявам другите. Те просто не знаят какво имат. И ако единственият начин да го разберат е да го загубят, то дано вечно си останат в недоумение.
Дани днес (01.01.12) сутринта ми каза, че съм станала много суеверна. После каза, че си прави майтап, но нямаше нужда, защото знам, че е така. Наистина съм станала много суеверна. Затова, когато разбрах, че ще прекарам Нова година в Търново, веднага си казах, че това ще е на невероятен късмет. Все пак нали е важно какво правиш в първите минути на годината, както и с кого си и къде си. Е, аз бях в Търново, с някои от най-добрите си приятели в едно от най-прекрасните места във Вселената – квартирата на Ксения и Ирена. Ако това не ми донесе късмет, не знам кое ще ми донесе.
Може би късметите от баницата: земеделец, вдъхновение и „ласки по паласките“ (новогодишните баници на компанията по традиция са алтернативни).
Може би това, че си изпих шампанското до края, както никога досега.
Или това, че изядох една целувка от седеметажната (от седемте чакри, както се разбра в последствие) торта малко след дванайсетия час. Нали тогава хората целуват любимите си същества. Е, почти същото е…
Тортата, вместо черешка, имаше булка и младоженец. :)
Или пожеланието от подаръка на Ксения…
Или чая, който пихме всички рано сутринта от една чаша и който предавахме едни на други, преглъщайки желанието си отправено към Вселената. Планирах съдбата на чая още преди Коледа, така че това, че си изпълни целта, означава още и още късмет.
Вселенския чай
Или може би това, че си е чист късмет изобщо снегът да пада толкова спокойно и красиво под лампите на някаква незнайна гара по пътя за Търново. Или таксиметровият шофьор да е толкова добродушен. Или Ксения, Краси и Мел да са направили най-невероятните торти (чакрената торта и още една after-торта) и най-невероятните салати, а сестра ми да дойде и да забърка онази отвара с плодове и червена опияняваща течност, която някои наричат просто „греяно вино“. Или след дванайсетия час, Мел да извади китарата и да започне да свири и пее, къде с нас, къде без нас. Или дори това да гледаш Миро и Васил Найденов по първа, когато около теб са някои от най-важните хора в живота ти. Или в първите минути от новата година Брата да дойде за малко на гости, колкото да види жените си. Или „земеделците от Варна“, познати още като „Цецо, който не познаваме много добре, но понякога живее пред шкафа“ и Владо – които стопирали, закъсали в Търговище и посрещнали нова година в компанията на местния луд, докато не дошъл нощния влак за Търново – да са първите извън-търновски гости на квартирата за 2012 година. Или сутринта да отворя очи и да видя прозорец номер три в личната ми класация за най-прекрасни прозорци (1. прозореца на заслон Казана с пердето с кравите 2. прозореца на хижа Рай, който гледа към Пръскалото), а отвън – синьо небе и по него бели облаци. Че и слънце. На първи януари. Чист късмет си е, каквото и да ми говорите.
Снежно Търново през прозорец 3
Посрещнах Новата година истински щастлива, а в душата ми цареше мир и си пожелавам да съм такава през цялата година. В един от последните часове на годината научих за нещо, от което много ме заболя и закратко си мислех като прекрачвам прага на Новата година да оставя тази болка в старата и да почна начисто. Беше толкова удобно. Но после се сетих, че всъщност цял живот съм чакала тази болка и 2011 ми я донесе и ще бъде глупаво ако не си я взема с мен напред, след като толкова много съм я искала. Затова двете си продължаваме, а пък каквото ще да става.
Тя е само едно от нещата, които направиха 2011 година най-прекрасната в живота ми. Тя ме научи, че не винаги прекрасните неща са красиви и приятни. Че понякога те изпълват с болка. Че те карат да правиш глупави неща. Но това е животът. Понякога присъствието на болка доказва съществуването му.
В Новогодишната нощ си пожелах само едно нещо. Можеше и да не е толкова конкретно. Но това е най-дръзкото желание на най-доброто ми аз. Никога неотказващото се, винаги вярващото, надяващото се… обичащото…
Ако посрещнеш Новата година като най-доброто си аз…
“I sing in a language that grows by itself. And I’ve tried to understand why do I do the things that I do. Maybe I’m impatient and I’m in a hurry and I have to express it quickly and I don’t have time to, you know, mess around with words. But I don’t think it’s that, especially since I had a child. I noticed that because she’s at the stage now just before she can speak and she sings and she doesn’t use words. She just sings and her singing is really free and uninfluenced by the prisons of language. And I think maybe I fell in love with singing from that point and the singing was stronger than the influences of my indoctrinated dialogue.
People are desperately trying to find a way of releasing themselves from this fleshy prison. You know, they turn to you and they see you escaping momentarily and they… “How did you get out?”, you know.
And it’s very easy. You know. Let the language grow by itself. Your own language. You have the ability to, through arts, tongues, create a dialogue to make you travel to places more beautiful than we’re ever promised.”
Lisa Gerard
Можете да го чуете и от самата нея в клипчето по-долу, за което съм много благодарна на Андрей. :)
“когато се влюбя следващия път, да не го показвам. Не и докато другият човек пръв покаже, че съм му важна. Дори в дебелите книги по психология го пише- така не се прави. Все го забравям.”
